Ю Несбьо - Червеношийката

— Дъщеря ви сама ли живее там?

На Хари му се прииска да си отхапе езика, Фауке отпи отново. Задържа кафето в устата си. За дълго време.

— Живее с едно момче. Олег.

Погледът му бе отнесен и той вече не се усмихваше.

Хари си направи няколко бързи извода. Доста прибързани, вероятно, но ако не грешеше, Олег бе причината Синдре Фауке да се премести на тази улица. И все пак това е положението: тя живее с мъж; вече няма смисъл да мисли за нея. Всъщност така е по-добре.

— Не мога да ви кажа много неща, Фауке. Както сигурно сте разбрали, работим…

— Разбирам.

— Добре. Бих искал да чуя какво знаете за норвежките в Зенхайм.

— Олеле. Знаете ли, бяхме доста народ.

— За онези, които все още са живи.

Фауке се усмихна.

— Не искам да прозвучи зловещо, но това доста улеснява задачата ми. Измирахме като мухи на Източния фронт. Средно шестдесет процента от отряда ми загиваха всяка година.

— Боже мой, съвпада с коефициента на смъртност при сивогушите завирушки… ъъъ.

— Да?

— Извинете ме. Продължете, ако обичате.

Хари засрамено заби поглед в чашата с кафе.

— Важното е, че натрупаният опит рязко повишава шансовете за оцеляване — обясни Фауке. — Не умреш ли през първите шест месеца, те изведнъж се умножават. Не настъпваш мини, вървиш наведен в окопа, будиш се при звука от зареждане на винтовка „Мосин-Нагант“. И знаеш че няма място за геройства, а страхът е най-добрият ти приятел. Затова след шест месеца се превърнахме в малка група оцеляващи норвежци, които се надяват да преживеят войната. И повечето от нас бяха ходили в Зенхайм. С напредването на военните действия преместиха обучението във вътрешните части на Германия. Или пък доброволците идваха направо от Норвегия. Които не бяха ходили на обучение…

Фауке поклати глава.

— Измряха ли? — попита Хари.

— Даже не успяхме да им запомним имената. Какъв бе смисълът? Непонятно е, но до 1944-а доброволците прииждаха на тълпи към Източния фронт, дълго време след като ние, тамошните, бяхме разбрали накъде вървят нещата. Бедничките, мислеха си, че ще спасят Норвегия.

— Доколкото разбрах, през 1944-а вече не сте били там?

— Така е. Дезертирах. В навечерието на Новата година през 1943-а. Извърших предателство два пъти. — Фауке се усмихна. — И двата пъти попаднах в погрешния лагер.

— Били сте се за руснаците?

— Почти. Бях пленник. Щяхме да измрем от глад. Една сутрин попитаха на немски дали някой от нас разбира нещо от свързване. Знаех това-онова и вдигнах ръка. Оказа се, че всички свързочници в един от полковете са загинали. До един! На следващия ден обслужвах полевия телефон, докато руснаците преследваха доскорошните ми другари от Естония. Беше при река Нарва…

Фауке вдигна чашата и я хвана с две ръце.

— Лежах на едно възвишение и наблюдавах как руснаците нападат немска картечница. Немците просто ги покосиха. Сто и двадесет души и четири коня лежаха на купчини пред тях, когато картечницата накрая прегря. Избиха руснаците с байонети, за да пестят муниции. От началото до края на атаката мина най-много половин час. Сто и двадесет мъртъвци. После продължиха към следващия пост. И там пак същата процедура.

Хари забеляза как чашата в ръката на Фауке леко се заклати.

— Разбрах, че ще умра. И то за нещо, в което не вярвах. Не вярвах нито на Сталин, нито на Хитлер.

— Защо тогава заминахте за Източния фронт?

— Бях на осемнадесет. Израснах в чифлик далеч на север в Гюдбрансдален, където почти не виждахме други хора, освен най-близките си съседи. Не четяхме вестници, нямахме книги — не знаех нищо. Всичките си знания за политиката придобих от разказите на баща ми. От рода ни единствено ние бяхме останали в Норвегия, другите емигрираха в САЩ през двадесетте години. Будителите ми и съседите от двете страни бяха заклети привърженици на тогавашния министър-председател Квислинг и членове на Националното обединение. Имах двама по-големи братя; те ми служеха за пример в много отношения. Участваха в Свитата 75 75 Свита — идеологическа организация в рамките на Националното обединение. — Б.пр. и имаха за задача да вербуват младежи за партията в Норвегия, иначе и те щяха да хукнат към фронта. Или поне това ми казваха. Едва по-късно разбрах, че са набирали доносници. Но тогава бе прекалено късно, бях на път за фронта.

— Значи сте променили убежденията си на фронта?

— Не бих го нарекъл промяна. Повечето от нас, доброволците, мислеха повече за Норвегия, отколкото за политика. Обратът за мен настъпи, когато разбрах, че се бия за друга страна. Всъщност истината е толкова проста. И така погледнато, не бе по-добре да се биеш за руснаците. През юни 1944-а работех като товарач на един пристан в Талин, откъдето успях да се промъкна на борда на шведски кораб на Червения кръст. Скрих се в трюма и стоях там три денонощия. Натрових се с въглероден моноксид, но стигнах до Стокхолм. Оттам продължих към границата с Норвегия и се прехвърлих без чужда помощ. Беше вече август.