Ю Несбьо: Червеношийката

Повиши глас, подбра думи, които принудиха гласа му да остане непоколебим; така искаше да звучи пред Бюер. Така искаше да звучи и пред себе си.

Погледът на доктора зашари по бюрото, плъзна се по изтъркания паркет и се спря на мръсния прозорец. Скри се някъде навън за малко, после се върна и срещна погледа на стареца. Ръцете му бяха открили парче плат, с което нервно чистеха очилата.

— Знам как…

— Нищо не знаете, докторе — старецът чу собствения си кратък, сух смях. — Не се обиждайте, Бюер, но точно сега ви гарантирам: вие не знаете нищо.

Видя как Бюер се притесни и веднага чу, че в другия край на стаята от кранчето капе вода — нов звук, сякаш изведнъж и незнайно как отново се бе сдобил със сетивата на двадесетгодишен.

После Бюер си сложи очилата, повдигна някакъв лист, в се едно там е написано онова, което се готвеше да каже, изкашля се и оповести:

— Ще умреш.

Възрастният човек би предпочел да му говорят на „ви“.

Спря се до група хора, чу как някой подрънква на китара и изпълнява песен, навярно стара за всички освен за него. Беше я слушал отдавна, сигурно преди четвърт век, но за него това бе сякаш вчера. Така ставаше с всичко колкото по-отдавна се бе случило, толкова по-близко и понятно му се струваше то. Сега си спомняше за неща, за които не се бе сещал от години, а може би дори никога преди. Неща, за които някога му се налагаше да рови из дневниците си, за да ги провери, сега виждаше като на филмова лента пред себе си, стига да затвори очи. „Би трябвало да ти остава поне година живот.“

Една пролет и едно лято. Забелязваше всяко отделно пожълтяло листо по клоните на дърветата в Студентерлунцен, сякаш се бе сдобил с нови очила с по-силен диоптър. Същите дървета бяха там и през 1945 година или пък грешеше? Тогава не ги виждаше особено ясно, тогава не виждаше нищо ясно. Усмихнатите лица, ядосаните лица, виковете, едва стигащи до него, затръшнатата врата на колата и май тогава той заплака, защото, когато се сети за знамената, с които хората тичаха по тротоарите, очите му се зачервиха и се напълниха със сълзи. Виковете им: Престолонаследникът се върна!

Заизкачва се по склона към Двореца, където няколко човека вече очакваха смяната на караула. Ехото от командите на Гвардията, от ударите от ложите на пушките и от токовете на ботушите отекваха в бледожълтата каменна фасада. Чуваше се щракане на фотоапарати и той долови няколко думи на немски. Млада двойка японци стояха прегърнати и весело наблюдаваха зрелището. Затвори очи, опита се да вдиша мириса на униформи и масло за оръжие. Пълни глупости — нищо тук не излъчваше миризмата на неговата война.

Отново отвори очи. Какво ли знаеха те, тези облечени в черно войничета, парадните фигури на социалната монархия, изпълняващи символични действия, но поради своята невинност и младост неспособни нито да го осъзнаят, нито да го почувстват. Пак се замисли за онзи ден, за младите норвежци, облечени като войници или като шведски войници 5 5 Шведски войници — след края на Втората световна война наричали така стражите в затворите, които издевателствали над обявените за врагове на държавата норвежци. — Б.пр. , както ги наричаха.

В неговите очи онези войници бяха аматьори, не знаеха как да носят униформа, камо ли пък как да се отнасят с военнопленник. Изплашени и жестоки, захапали цигарени угарки, с предизвикателно накривени фуражки, те се вкопчваха в наскоро раздадените им огнестрелни оръжия и се опитваха да преодолеят страха, като притискаха приклада на пушката към гърба на арестантите.

— Нацистки свине — викаха те, когато удряха, сякаш за да получат поне моментно опрощаване на греховете си.

Пое си дълбоко въздух, усети вкуса на топлия есенен ден, но в същия миг болката се обади. Олюля се, направи крачка назад. Вода в белите дробове. След дванадесет месеца, а нищо чудно и по-рано, вследствие на възпаление и гноясване ще се отделя вода и ще се събира в дробовете му. Това било най-лошото.

— Ще умреш.

После идваше есента така неумолимо, че тези, които се намираха най-близко, неволно се отдалечаваха.

Съветникът в Норвежкото кралско външно министерство Бернт Бранхауг вървеше пъргаво по коридора. Преди тридесет секунди излезе от кабинета си, след още четиридесет и пет щеше да се озове в заседателната зала. Раздвижи рамене в сакото, почувства как те го изпълват, а мускулите на гърба опъват плата. Latissimus dorsi — мускулатурата за бягане на дълги разстояния. Макар и шестдесетгодишен, не изглеждаше на повече от петдесет. Без да е обсебен от мисълта за външния си вид, бе наясно, че е доста привлекателен мъж. Не се налагаше да прави кой знае какво — само някоя и друга тренировка, а тя и бездруго му доставяше удоволствие, няколко посещения в солариума през зимата и редовно да скубе белите косми в гъстите си вежди.