Ю Несбьо: Червеношийката

Скинарите на пейките в залата нададоха възмутени викове.

— Ние не нападаме, ние се защитаваме — уточни Улсен. — Това е право и дълг на всяка раса.

Някой от присъстващите извика нещо, Улсен го чу и повтори с усмивка:

— Всъщност и в лицето на човек от друга раса можем да открием убеден националсоциалист.

Сред публиката се чу смях и отекнаха отделни аплодисменти. Съдията помоли за тишина, преди да погледне въпросително към прокурора.

— Това е всичко — заключи Грот.

— Желае ли адвокатът да зададе други въпроси?

Крун поклати глава.

— В такъв случай моля да влезе първият свидетел на обвинението.

Прокурорът кимна към съдебния служител, той отвори вратата в дъното на залата, провря главата си и каза нещо. Отвън изскърца стол, вратата се отвори широко и вътре се втурна едър мъж. Крун забеляза, че мъжът носи окъсяло сако, черни дънки и подходящи на осанката му кубинки. Почти гладко избръснатата му глава и атлетичното, елегантно тяло бяха на мъж в началото на тридесетте. Но зачервените очи с торбички под тях и бледата кожа на лицето с тънки капиляри, на места разпукали се като червена мрежа, показваха, че наближава петдесетте.

— Полицай Хари Хуле? — попита съдията, когато мъжът седна на свидетелската скамейка.

— Да.

— Виждам, че личният ви адрес не е написан?

— Пази се в тайна — Хуле посочи с палец над рамото си. — Пробваха да влязат у дома.

Последваха викове „ууу“.

— Дали ли сте потвърждение за показанията си, Хуле? Клетва, имам предвид?

— Да.

Главата на Крун се клатушкаше като на онези кученца, които някои шофьори обичат да закачат на задното стъкло. Той започна трескаво да рови из документите.

— Работите в Отдела за борба с насилието като полицай, разследващ убийства — подхвана Грот. — Защо се заехте с този случай?

— Защото сгрешихме в преценката си — отвърна Хуле.

— Моля?

— Не очаквахме Хо Дай да оживее. Обикновено човек не оцелява, когато има счупен череп, а част от съдържанието му изтича навън.

Крун забеляза как лицата на съдебните заседатели неволно се изкривиха в ужасени гримаси. Но не това беше проблем в момента. Той бе открил листа с имената на заседателите. И точно там бе грешката.

— Ще умреш.

Думите още отекваха в ушите на стареца, когато излезе на стълбите и застана там, заслепен от яркото есенно слънце. Докато зениците му бавно се свиваха, той се хвана за парапета и задиша дълбоко и бавно. Заслуша се в какофонията от коли, трамваи, пискащи светофари. И гласове — превъзбудени и радостни гласове, които бързо минаваха край него с тракащи обувки. И музика. Дали някога бе чувал толкова много музика? Но нищо не бе в състояние да заглуши звука от думите:

— Ще умреш.

Колко пъти бе стоял тук, на стълбите пред кабинета на доктор Бюер? Два пъти годишно в продължение на четиридесет години, значи осемдесет пъти. Осемдесет обикновени дни, точно като днес, но никога преди не беше забелязвал какъв живот кипи по улиците тук, каква весела глъчка, каква ненаситна жажда за живот. Беше октомври, но приличаше на майски ден. На деня, в който се възцари мирът. Дали не преувеличава? Чуваше гласа й, виждаше как силуетът тичешком се отделя от слънцето, съзираше контурите на лицето й, изчезващо в ореол от бяла светлина.

— Ще умреш.

Бялото се оцвети и се превърна в „Карл Юхан“. Заслиза по стълбите, спря се и се огледа надясно и наляво, сякаш неспособен да реши в коя посока да тръгне, и потъна в размисъл. После се сепна като ужилен и тръгна към Двореца. Вървеше с колебливи крачки, с поглед забит в земята, а болезнено слабото му тяло се губеше в широкия за него вълнен костюм.

— Появили са се метастази — осведоми го доктор Бюер.

— Ясно — погледна Бюер и се почуди дали в медицинската академия ги учат как се постъпва в такива случаи, дали ги съветват да си свалят очилата, когато ще казват нещо важно, или само някои късогледи лекари го правят, за да не гледат изражението в очите на пациента. Вече заприличваше на баща си, доктор Конрад Бюер, сега, когато бе започнал да оплешивява и торбичките под очите му придаваха нещо от бащината му аура на угриженост.

— Накратко? — попита старецът с гласа на човек, от когото не бе получавал вест повече от петдесет години. Беше глухият, хрипкав звук от гърло, сковано от страха пред настъпващата смърт.

— Ами, всичко е въпрос на…

— Умолявам ви, докторе. И преди съм усещал смъртта до себе си.