Ю Несбьо: Червеношийката

— Това е предпоследният пункт в полицейския район на Румерике — констатира Хари. — После ще преминат Карихауген, а след това са в наши ръце.

— Защо не процедират както преди, просто да казват къде се намира кортежът, вместо тези тъпи номера? — разочаровано попита Елен.

— Познай.

Отговориха си в един глас:

— Сикрет Сървис! — и се засмяха.

— Пункт 29 е преминат.

Той погледна часовника.

— Добре, значи след три минути са при нас. Ще настроя честотата на уоки-токито на полицейски район Осло. Провери всичко за последно.

Радиото издаде писклив и съскащ звук, а Елен затвори очи, за да се концентрира върху потвържденията, които пристигаха в определен ред. Тя закачи микрофона на мястото му.

— Всички са в готовност.

— Благодаря ти. Сложи си каската.

— Какво? Я стига, Хари.

— Чу какво казах.

— Ти си сложи каската!

— Моята ми е малка.

Друг глас се обади:

— Пункт 1 е преминат.

— Мамка му, понякога си толкова… опак. — Елен си нахлузи каската на главата, стегна ремъка под брадичката и се озъби в огледалото за обратно виждане.

— И аз те обичам — подхвърли Хари, докато оглеждаше внимателно пътя пред тях през бинокъла. — Виждам ги.

Най-горе на склона откъм възвишението Карихауген блесна метална повърхност. Засега Хари виждаше само първата кола, но знаеше в какъв ред се движи кортежът: шест мотоциклета със специално обучени за целта полицаи от норвежкия ескортен отряд, един автомобил на Сикрет Сървис, после два еднакви кадилака „Флетуд“, специални автомобили на Сикрет Сървис, и двата донесени от САЩ, като в единия от тях се намира президентът. Пазеше се тайна в кой точно. Или пък е и в двата, помисли си Хари. Един за Джекил и един за Хайд. Следваха ги по-големите автомобили; линейка, автомобил за комуникация и няколко коли на Сикрет Сървис.

— Всичко изглежда спокойно — констатира Хари. Бинокълът му бавно се движеше отдясно наляво. Въздухът над асфалта трептеше, макар че бе хладна ноемврийска утрин.

Елен успя да различи контурите на първата кола. След половин минута щяха да са преминали бариерата и половината от работата щеше да бъде свършена. А след два дена, когато същите коли се върнат, тя и Хари ще могат да се отдадат на обичайните си задължения на полицаи. Тя предпочиташе да се занимава с мъртъвци в отдел „Убийства“, а не да седи в студеното волво в три през нощта в компанията на раздразнителния Хари, който явно се чувстваше обременен от възложената му отговорност.

В колата се чуваше само равномерното дишане на Хари. Елен провери дали индикаторите на двата радиоапарата светят. Автомобилната колона беше почти слязла от хълма. Тя реши да намине към бар „Тьоршт“ след работа и да се напие. Там се мяркаше и някакъв тип, с когото разменяха погледи. С черни къдрици, с кафяви, малко опасни очи. Много слаб, с вид на бохем, интелигентен. Може пък…

— Какво по дявол…

Хари вече беше дръпнал микрофона.

— В третата будка за билети отляво има човек. Може ли някой да го идентифицира?

В отговор радиото изпращя, а погледът на Елен се стрелна над редицата павилиони. Ето го! Зад кафявото стъкло на гишето видя в гръб мъж — само на четиридесет-петдесет метра от тях. На светлината се очерта ясен профил. А над рамото му се подаваше къса цев с мерник.

— Оръжие! — извика тя. — Той има автомат!

— Мамка му! — Хари ритна вратата на колата, хвана се с две ръце за горната й рамка и изскочи навън. Елен се вторачи в автомобилната колона. Намираше се на не повече от стотина метра. Хари провря глава в колата.

— Не е от нашите, но може да е от Сикрет Сървис — допусна той. — Обади се в щаба. — Вече държеше револвера в ръка.

— Хари…

— Веднага! И надуй клаксона, ако кажат, че е от техните.

Хари затича към билетната будка и костюмирания гръб. Оръжието изглеждаше като картечен пистолет „Узи“. Хладният сутрешен въздух жулеше дробовете му.

— Полиция! — извика Хари. — Police!

Не последва никаква реакция, дебелите стъкла на гишетата заглушаваха шума от уличното движение. Сега мъжът беше обърнал глава към колоната и Хари виждаше тъмните очила марка „Рей Бан“. Сикрет Сървис. Или някой, който иска да изглежда като тях.

Оставаха двадесет метра. Как се е промъкнал в затворена будка, ако не е някой от техните? Мамка му! Хари вече долавяше шума от моторите. Не искаше да стига до будките.

Освободи предпазителя и се прицели, като се молеше клаксонът на колата да разпръсне тишината в това странно утро на затворената магистрала, където никога и при никакви обстоятелства не бе искал да попада. Инструкцията беше ясна, но той не можеше да се абстрахира от мислите си: Олекотена жилетка. Никаква комуникация. Стреляй, грешката не е твоя. Дали има семейство?