Ю Несбьо: Червеношийката

— Здрасти, Лисе! — извика той на минаване край копирната машина. Младата стажантка се сепна и успя само да му прати бледа усмивка, преди той да завие зад следващия ъгъл. Лисе, току-що завършила право, бе дъщеря на негов приятел от студентските години. Започна практиката си само преди три седмици и от този момент тя бе наясно, че съветникът по външните работи, най-висшестоящият служител в сградата, знае коя е тя. Дали би могъл да я свали? Вероятно да. Не че щеше да се случи. Не на всяка цена.

Той вече чуваше жуженето на гласове, преди да доближи отворената врата. Погледна часовника. Седемдесет и пет секунди. Влезе, хвърли бърз поглед към заседателната зала и установи, че всички поканени институции имат свои представители.

— Така, значи вие сте Бярне Мьолер? — той се усмихна широко, докато подаваше ръка през масата на висок, слаб мъж, седнал до полицейския началник Ане Стьорксен.

— Вие сте ШПО, нали, Мьолер? Чувам, че бягате най-стръмния етап в Холменколската щафета?

Това бе един от триковете на Бранхауг. Да си набавя малко информация за хората, с които се среща за пръв път. Нещо, което не фигурира в автобиографиите им. Това ги притесняваше. Изпита изключително задоволство, че използва ШПО — вътрешно жаргонната абревиатура за „шеф на полицейски отдел“. Бранхауг седна, намигна на стария си приятел Кюрт Майрик, шеф на службата за сигурност, и започна да разглежда другите около масата.

Все още никой не знаеше кой ще ръководи заседанието, понеже това бе среща на теоретически равнопоставени представители: на администрацията на министър-председателя, на полицейския участък в Осло, на Разузнавателната служба на Министерството на отбраната, Отряда за бързо реагиране и Министерството на външните работи, чийто служител е той. Покана за срещата получиха от КМП — канцеларията на министър-председателя, но нямаше съмнение, че щом ножът опре до кокала, отговорността щеше да падне върху полицейски началник Ане Стьорксен от участъка в Осло и върху Кюрт Майрик от Полицейската служба за сигурност (ПСС). Държавният секретар от администрацията на премиера имаше вид на човек, който с удоволствие би се заел с председателската работа.

Бранхауг затвори очи и се заслуша.

Спряха разговорите за минали срещи, бавно заглъхна жуженето на гласовете, изскърца крак на маса. Още не. Чуваше се шумолене на хартия, щракане на химикалки на важни срещи като тази повечето шефове водеха със себе си личните си докладчици в случай, че по-късно се стигне до взаимни обвинения, предизвикани от някое недоразумение. Чу се покашляне, но звукът дойде от другия край на помещението, а и не беше кашлица за прочистване на гърлото преди изказване. Някой притаи дъх, за да даде начало на срещата.

— Да започваме — предложи Бернт Бранхауг и отвори очи.

Всички глави се обърнаха към него. Всеки път едно и също. Полуотворената уста на държавния секретар, кривата усмивка на госпожа Стьорксен, сигурна, че разбира какво се е случило — но иначе: безизразни лица, които го гледаха, без да предполагат, че битката е предрешена.

— Добре дошли на първата ни организационна среща. Работата ни е да гарантираме, че четирима от най-важните мъже в света ще пристигнат в Норвегия и ще си тръгнат оттук ако не невредими, то поне живи.

Няколко ду ши учтиво се засмяха.

— В понеделник, на първи ноември пристигат лидерът на палестинците Ясер Арафат, министър-председателят на Израел Ехуд Варак, премиерът на Русия Владимир Путин и накрая, черешката на тортата: в шест и петнадесет, точно след петдесет и девет дена, на летище Гардермуен в Осло ще кацне „Еърфорс едно“ с американския президент на борда.

Бранхауг местеше погледа си от човек на човек по масата. Спря се на новия, Бярне Мьолер.

— Ако няма мъгла, разбира се — уточни той, заслужи смеха на колегите си и със задоволство отбеляза, че за миг Мьолер забрави за нервността си и също се засмя. Бранхауг му се усмихна, показа здравите си зъби, станали още по-бели след последните козметични процедури при зъболекаря.

— Още не знаем точно колко човека ще дойдат — продължи Бранхауг — В Австралия президентът имаше ескорт от две хиляди души, в Копенхаген — хиляда и седемстотин.

Около масата започнаха да шушукат.

— Но по моя преценка ще бъдат около седемстотин човека.

Бранхауг съобщи това с непоколебимото убеждение, че неговата „преценка“ скоро ще бъде потвърдена, защото преди час получи факс със списък на седемстотин и дванадесетте човека, които щяха да пристигнат.