Ю Несбьо - Червеношийката

Бертелсен и Фолдал се спогледаха.

— Да, ще поразгледаме — откликна Бертелсен.

— Ако това не е огромен белов инояд 49 49 Вредител по дърветата. — Б.пр. … — провикна се Бертелсен три минути по-късно, — значи е огромна дупка от куршум.

Коленичи в снега и провря пръст през един от дънерите.

— Мамка му, куршумът е проникнал прекалено навътре, не мога да го стигна.

— Погледни през дупката — подсказа му Хари.

— Защо?

— За да провериш дали е минал през дървото — обясни Хари.

— Напреки през този дебел елов дънер ли?

— Просто погледни и кажи дали виждаш светлина.

Хари чу как Фолдал изпръхтя зад него. Бертелсен долепи око до дупката.

— Как за Бога…

— Виждаш ли нещо? — извика Фолдал.

— Проклет да съм, ако не виждам половината реки в Силян.

Хари се обърна към Фолдал, който стоеше с гръб и плюеше.

Бертелсен се изправи.

— Каква полза от бронежилетка, ако стрелят по теб с такава пущина? — изпъшка той.

— Никаква — отговори Хари. — Работа върши само броня — изгаси цигарата си в сухия дънер и се поправи: — Дебела броня.

Постоя прав и разтърка ските си в снега.

— Трябва да поговорим с хората от съседните къщи — предложи Бертелсен. — Може някой да е видял нещо. Или да пожелаят да си признаят, че са се сдобили с такава пушка дявол знае откъде.

— След като обявихме амнистия за незаконните оръжия миналата година… — започна Фолдал, но се отказа да продължи, когато Бертелсен го погледна.

— Нещо друго, с което да помогнем? — попита Бертелсен.

— Май да — Хари мрачно погледна към пътя. — Нещо против да бутате кола?

Хелена Ланг не се изненада. Прозорците бяха отворени и топлото лятно утро изпълваше коридора с аромата на току-що поникнала трева. През последните седмици бомбардираха всяка нощ, но тя не обръщаше внимание на мириса на дим. В ръката си държеше писмо. Чудно писмо! Дори сърдитата старша сестра се усмихна, когато Хелена изчурулика своето Guten Morgen.

Хелена се втурна в кабинета на доктор Брокхард, без да почука, и той изненадано вдигна очи от картоните.

— Е?

Свали очилата си и впери в нея неподвижен поглед. Тя зърна за миг влажния език, който се уви около рамката на очилата. Седна.

— Кристофър — подхвана тя. Не бе се обръщала към него на малко име от детските им години. — Имам да ти казвам нещо.

— Хубаво — кимна той. — Точно това чаках.

Знаеше какво очаква той: обяснение защо все още не е изпълнила желанието му да отиде в апартамента му в главната сграда на болничния комплекс, макар че той удължи болничния лист на Урия два пъти. Хелена се оправдаваше с бомбардировките. Не смеела да излезе навън. Затова той й предложи да я посети в лятната вила на майка й, но тя категорично отказа.

— Ще ти обясня всичко — обеща тя.

— Всичко ли? — попита той с лека усмивка.

„Не — помисли си тя. — Почти всичко.“

— Сутринта, когато Урия…

— Той не се казва Урия, Хелена.

— Онази сутрин, когато той изчезна и вие обявихте тревога, помниш ли?

— Естествено.

Брокхард остави очилата си до листа пред него. Рамката им легна успоредно на ръба на листа.

— Обмислях дали да докладвам на военната полиция за изчезването му. Но после той се появи с историята, че почти цяла нощ се разхождал из гората.

— Не се е разхождал. Пристигна с нощния влак от Залцбург.

— Така ли? — Брокхард се облегна назад на стола с каменна физиономия, която издаваше нежеланието му да показва изненадата си.

— Взе нощния влак от Виена преди полунощ, слезе в Залцбург, където чака час и половина нощния влак в обратната посока. В девет се озова на Централната гара във Виена.

— Хм — Брокхард се съсредоточи върху перодръжката, която стискаше между пръстите си. — И каква причина изтъкна за такова идиотско пътуване?

— Ами — Хелена се усмихна, без да се усети. — Сигурно помниш, че и аз закъснях онази сутрин?

— Дааа…

— И аз се прибрах от Залцбург.

— Така ли било?

— Точно така.

— Мисля, че трябва да обясниш Хелена.

Тя започна, гледайки върховете на пръстите му. Под върха на писеца, пробил палеца му, се бе оформила капка кръв.

— Разбирам — промърмори Брокхард, след като я изслуша. — Решили сте да заминете за Париж. И колко време си мислехте, че можете да се криете там?

— Явно не сме го обмислили добре. Но Урия мислеше да заминем за Америка. За Ню Йорк.

Брокхард се усмихна суховато.