Ю Несбьо - Червеношийката

От униформата му се носеше мирис на мухъл и за миг й хрумна; че така сигурно мирише униформата на войник, лежал известно време мъртъв на бойното поле. Или е бил погребан. Но откъде се появиха тези мисли? Напоследък бе толкова напрегната, че едва сега забеляза колко е изтощена.

— Поспи си — подкани я той в отговор на мислите й.

— Да — промърмори тя. Стори й се, че чу сигнал за въздушна тревога в далечината, докато светът около нея бавно изчезваше.

— Какво?

Чу собствения си глас, усети как Урия я разтърси и скочи. При вида на мъжа в униформа на вратата първо помисли, че са загубени, че са ги хванали.

— Билетите, ако обичате.

— О — изплъзна се от устата й. Опита се да се съвземе, но усещаше изпитателния поглед на кондуктора върху себе си, докато трескаво ровеше в чантата. Най-после откри жълтите хартиени билети, които купи на гарата във Виена, и ги подаде на кондуктора. Той започна да ги разглежда, люлеейки се напред-назад в такт с движенията на влака. Отне му повече време, отколкото й се искаше.

— За Париж ли пътувате? — попита той. — Заедно ли?

— Точно така — потвърди Урия.

Кондукторът, възрастен човек, ги погледна.

— Не сте австрийци, ако съдя по произношението.

— Не. Норвежец съм.

— А, Норвегия. Там било много красиво, така съм чувал.

— Да, благодаря. Вярно е.

— Значи доброволно сте се записали да се сражавате за Хитлер, така ли?

— Да. Бях на Източния фронт. На север.

— Така ли? Къде на север?

— До Ленинград.

— Хм. А сега отивате към Париж. Заедно с вашата…?

— Приятелка.

— Приятелка, точно така. В отпуск ли сте?

— Да.

Кондукторът продупчи билетите.

— Виенчанка? — попита той Хелена и й подаде билетите.

Тя кимна.

— Виждам, че сте католичка — той посочи разпятието на верижка върху блузата й. — Също като съпругата ми — облегна се назад и огледа коридора на вагона. После се обърна към норвежеца:

— Вашата приятелка показа ли ви катедралата „Свети Стефан“ във Виена?

— Не. Лежах в болница и за жалост не успях да видя кой знае колко от града.

— Разбирам. Сигурно в католическа болница?

— Да. В „Рудо…“

— Да — прекъсна го Хелена. — В католическа болница.

— Хм.

„Защо този кондуктор не си тръгва“ , помисли си Хелена.

Възрастният мъж се изкашля отново.

— Да? — попита накрая Урия.

— Не е моя работа, но дано не сте забравили да си вземете документи, че сте в отпуск.

— Документи ли? — изненада се Хелена. Вече два пъти бе ходила с баща си до Франция, но изобщо не й мина през ума, че им трябват други документи освен паспорт.

— Да, за вас едва ли е проблем, Fraulein 46 46 Госпожице (нем.). — Б.пр. , но за вашия приятел в униформа е крайно необходимо да носи документи, удостоверяващи къде е настанен и къде отива.

— Ама естествено, че имаме такива документи — избухна тя. — Да не мислите, че пътуваме без тях?

— Не, не, разбира се — побърза да каже кондукторът. Само исках да ви подсетя. Едва преди няколко дена… той премести погледа си върху норвежеца, — … хванаха млад мъж, очевидно без разрешение за дестинацията си и следователно го сметнали за дезертьор. Изведоха го на перона и го разстреляха.

— Шегувате ли се?

— За жалост не. Не искам да ви плаша, но войната си е война. А и вие разполагате с всичко необходимо, така че няма за какво да се тревожите, като стигнем на границата с Германия точно след Залцбург.

Кондукторът кимна.

— Благодаря — отвърна Урия.

Кондукторът се изкашля:

— Имах син на ваша възраст. Загина на Източния фронт, до Днепър.

— Съжалявам.

— Да, извинете, че ви събудих, Fraulein. Mein Herr 47 47 Госпожице, господине (нем.). — Б.пр. .

Отдаде чест и си тръгна.

Хелена провери дали вратата е плътно затворена и зарови лице в ръцете си.

— Как може да съм толкова наивна! — хълцаше тя.

— Недей, недей — прегърна я той. — Аз трябваше да помисля за разрешителното. Та аз знаех, че не мога да се движа свободно насам-натам.

— Ами ако им кажеш за болничния лист и им обясниш, че ти се е приискало да се поразходиш до Париж? Той е все пак част от Третия райх, той е…

— Ще се обадят в болницата и Брокхард ще им съобщи, че съм избягал.

Притисна се към него и зарида в скута му, а той галеше кестенявите й, гладки коси.

— Освен това трябваше да се замисля и да си дам сметка, че е прекалено фантастично, за да бъде истина — разсъждаваше на глас той. — Искам да кажа — аз и сестра Хелена в Париж?

Тя долови весела нотка в гласа му: