Ю Несбьо - Червеношийката

Гюдбран се промени. Затова приех псевдонима на Даниел — Урия. Хелена го предпочита, според нея Гюдбран е странно име.

Пиша стихове, докато другите спят, но не съм особено добър поет. Сърцето ми започва да бие лудо, стига само тя се покаже на вратата, но Даниел казва, че трябва да се държиш спокойно, дори хладно, искаш ли да спечелиш сърцето на жена — било все едно като лова на мухи. Не бива да мърдаш, най-добре е да гледаш в друга посока. И после, когато мухата започне да ти се доверява, като кацне на масата точно пред теб, като се приближи и накрая почти те умолява да се опиташ да я хванеш — тогава удряш със светкавична бързина; непоколебим и сигурен във вярата си. Последното е най-важно. Понеже не бързината, а вярата хваща мухата. Имаш право на един-единствен опит — и трябва да си подготвил почвата. Така казва Даниел.

След като се откъснах от обятията на Хелена, спах като пеленаче. Навън бомбардировката отдавна свърши, но беше нощ и улиците — пусти все още. До ресторанта „Трима хусари“, където паркирахме, намерих колата със счупен заден прозорец и огънат покрив от паднало паве, но иначе за щастие непокътната. С максимална бързина се върнах в болницата.

Знаех, че е твърде късно да направя нещо за Хелена и за себе си, бяхме само двама души, попаднали във водовъртеж от събития, над които нямаме власт. Отговорността към семейството й я обричаше на брак с този лекар, Кристофър Брокхард, с този корумпиран човек, който в безграничния си егоизъм (а го наричаше любов!) накърняваше най-чистата същност на любовта. Нима не вижда, че любовта, която го движи, е точно обратното на любовта, която движи нея? Сега се видях принуден да пожертвам своя блян за съвместен живот с Хелена и да й осигуря живот, ако не щастлив, то поне достоен, далеч от унижението, което Брокхард щеше да я принуди да преживее.

Мислите ми бясно препускаха през главата ми, както се носех в нощта по пътища, криволичещи като самия живот. Но Даниел насочваше ръката и стъпките ми…

… разбра, че седя на края на леглото му и ме изгледа подозрително.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Кристофър Брокхард, ти си предател — прошепнах аз. — И те осъждам на смърт. Готов ли си?

Едва ли беше готов. Хората никога не са готови за смъртта; мислят си, че ще живеят вечно. Надявам се да е видял фонтана от кръв, който се издигна към тавана, дано е чул и как опръска чаршафа, като падна. Но най-силно се надявам да е разбрал, че умира. В гардероба му открих костюм, чифт обувки и риза. Грабнах ги под мишница, затичах се към колата, запалих…

… все още спеше. Бях мокър до кости и измръзнал заради неочаквания дъжд. Мушнах се при нея под завивката. Хелена беше топла като доменна пещ. И тихо изстена насън, когато се притиснах в нея. Опитах се да покрия всеки сантиметър от кожата й, постарах се да си внуша, че това ще продължи вечно, и да не поглеждам часовника. Оставаха броени часове до тръгването на влака ми. И до обявяването ми за издирван убиец в цяла Австрия. Не знаеха кога ще тръгна и какъв маршрут ще избера, но знаеха къде отивам и щяха да ме причакат в Осло. Опитах се да я прегърна силно, че да трае за цял живот.

Хари чу звънеца на вратата. Откога ли звъни? Намери домофона и отвори на Вебер.

— След спорта по телевизията това е най-омразното ми нещо — Вебер пристъпи ядосано вътре и остави на пода куфарче с размери на пътническа чанта. — Седемнадесети май, страната пияна от национализъм, затворени пътища, заради които се налага да обикаляш центъра, та да стигнеш донякъде. Боже мой! Откъде да започна?

— Сигурно ще откриеш доста ясни отпечатъци по кафеварката в кухнята — подсказа му Хари. — Говорих с колега от Виена. В момента е впрегнал всички сили, за да издири запазен отпечатък от 1944 година. Нали носиш скенер и компютър?

Вебер отвори куфарчето.

— Добре. Като приключиш със сканирането на отпечатъците оттук, свържи мобилния ми телефон към компютъра и ги изпрати на електронния адрес на Фриц, Виена. Той е в готовност да сравни нашите с неговите отпечатъци и веднага ще ни съобщи резултата. Това е в общи линии, сега имам да прегледам няколко страници в хола.

— Какво е…

— Неща на ПСС — изпревари го Хари. — Само за информация.

— Така ли? — Вебер прехапа устни и се взря изпитателно в Хари. Хари го гледаше в очите и чакаше.

— Знаеш ли какво мисля, Хуле? — попита накрая той. — Хубаво е, че в службата ни има хора, които все още се държат като професионалисти.