Ю Несбьо - Червеношийката

Говоря напълно неутрален норвежки, сигурно защото съм израснал в Америка, но никой не се учудва, че в лицето на Синдре Фауке доста бързо съм забравил диалекта си от Гюдбрансдален. Произлизам от много малко селище в Норвегия, но дори и да се появи някой познат от младостта ми (младост! Боже мой, изминали са само три години, а на мен ми се виждат като цял живот!), положително няма да ме познае, чувствам се напълно променен!

По-големи са опасенията ми да не срещна внезапно човек, който познава истинския Синдре Фауке. За щастие той е от още по-далечно място, ако това изобщо е възможно, но пък има роднини, които биха могли да го идентифицират.

И така, аз постоянно си мислех за тези неща и толкова повече се учудих, когато ми заповядаха да ликвидирам един от собствените си (тоест на Фауке) братя, членове на Националното обединение. Своеобразно доказателство, че наистина съм преминал на другата страна и не съм шпионин. Даниел и аз за малко да избухнем в смях — сякаш самите ние дадохме тази идея: та те ме молеха просто да разчистя от пътя си хората, които можеха да ме разобличат! Както разбирах, водачите на тези псевдовойничета смятаха братоубийството за крайна постъпка — ами да, нали не бяха свикнали с жестокостите на войната, след като не са излизали от спокойната гора. Реших обаче да се хвана за думите им, преди да са се разколебали. Щом се стъмни, ще тръгна надолу към града, ще си взема служебния пистолет, оставен заедно с униформата в сейф на гарата, и ще взема нощния влак, с който дойдох, в посока север. Нали знам името на най-близкото селище до чифлика на Фауке, така че само ще поразпитам.

Още един необясним ден. Страната е все още опиянена от свободата, а днес в Осло пристига престолонаследникът Улаф заедно с правителствена делегация. Нямам сили да сляза до пристанището, за да гледам, но чух, че „половин“ Осло е там. Днес тръгнах по улица „Карл Юхан“ в цивилно облекло, макар че моите „приятели“ войници не разбират защо не искам да се перча като тях в „униформата“ на Отечествения фронт и да ме почитат като герой. Сега това било същински магнит за младите дами. Жени и униформи — ако не ме лъже паметта, те тичаха и след зелените униформи през 1940-та.

Качих се до Двореца, за да видя дали престолонаследникът ще се покаже на балкона и ще произнесе няколко думи. Там се бяха събрали и други. Наблюдавах смяната на караула пред Двореца. По-скоро приличаше на жалка гледка по немски образец, но хората ликуваха.

Надявам се престолонаследникът да полее със студена вода така наречените добри норвежци — пасивни зрители в продължение на пет години, те не си мръднаха пръста и не заемаха страна, а сега скандират за отмъщение на държавните предатели. Точно принц Улаф би ни разбрал, защото, ако се вярва на слуховете, по време на капитулацията единствен той от кралското семейство и правителството показал някакво мъжество и обявил, че е готов да остане при народа си и да сподели съдбата му. Но правителството го разубедило, сигурно са съобразили, че оставят ли го тук, а те офейкат, ще се покажат заедно с краля в крайно неблагоприятна светлина.

Да, надявам се искрено младият принц (той, за разлика от „светците на последните дни“ знае как се носи униформа!) да обясни на нацията какъв принос имат фронтоваците, особено като се има предвид, че самият той е видял каква опасност за нацията представляваха болшевиките на изток. Още в началото на 1942 година, докато се подготвяхме да заминем на Източния фронт, в разговор с президента Рузвелт престолонаследникът е изразил тревогата си от руските планове за Норвегия.

Хората размахваха знамена, някой пееше, а аз никога не бях виждал старите дървета в парка на Двореца толкова зелени. Но днес принцът не излезе на балкона. Трябва само да се въоръжа с търпение.

— Току-що се обадиха от Виена. Отпечатъците съвпадат.

Вебер стоеше на вратата на хола.

— Добре — Хари кимна разсеяно, продължавайки да чете.

— Някой е повърнал в кофата за смет — продължи Вебер. — Някой тежко болен; имаше повече кръв, отколкото повръщано.

Хари навлажни пръст и разлисти следващата страница.

— Аха.

Последва мълчание.

— Ако имаш нужда от помощ за нещо друго…

— Благодаря ти, Вебер, това е всичко.

Вебер кимна, но не помръдна от мястото си.

— Няма ли да разпратиш снимката на заподозрения? — попита накрая той. Хари вдигна глава и погледна разсеяно Вебер.