Ю Несбьо - Червеношийката

— Защо?

— Откъде да знам — вдигна рамене Вебер. — А и хич не ме интересува.

Хари се усмихна, вероятно заради коментара на възрастния полицай.

— Прав си.

Вебер изчака да чуе продължението, но такова не последва.

— Както искаш, Хуле. Донесох ти „Смит & Уесън“. Зареден е и има и допълнителна пачка с патрони. Дръж!

Хари вдигна очи точно навреме, за да улови черния кобур, който му подхвърли Вебер. Отвори го и извади револвера. Беше смазан, а почистената стомана имаше матов отблясък. Естествено. Това бе личното оръжие на Вебер.

— Благодаря ти за помощта, Вебер.

— Не го прави по трудния начин.

— Ще се опитам. Приятен… ден.

Вебер изсумтя, като чу напомнянето. Излезе с тежки стъпки от апартамента, а Хари вече се бе вглъбил в мемоарите.

Измяна, измяна, измяна! Седях като попарен, добре скрит на най-задния ред, когато повикаха жена ми, а тя пристъпи към подсъдимата скамейка и се усмихна на него, на Евен Юл, кратко, но недвусмислено. Усмивчица, достатъчна да ми разкрие всичко, но аз седях като закован, неспособен да направя друго, освен да слушам и да наблюдавам. И да страдам. Тази лицемерна лъжкиня! Евен Юл много добре знае коя е Сигне Алсакер, аз му казах. Нямам основания да го обвиня в нищо, та той си мисли, че Даниел Гюдесон е мъртъв, но тя, тя се закле да бъде вярна и в смъртта! Да, повтарям пак: Измяна! А принцът не обели и дума. Всички мълчат.

На крепостта „Акершхюс“ разстрелват хора, рискували живота си за Норвегия. Изстрелите отекват над града за секунда, после заглъхват и става още по-тихо. Сякаш нищо не се е случило.

Миналата седмица ми съобщиха, че делото срещу мен е прекратено — геройствата ми компенсирали извършените от мен престъпления. Смях се до сълзи, като четох писмото. Те значи смятат ликвидацията на четирима безпомощни селяни в Гюдбрансдален за подвиг, достатъчен да компенсира моето престъпление: защита на родината ми край Ленинград! Запратих един стол в стената, хазяйката се качи и се наложи да й се извинявам. Човек направо да се побърка.

През нощта сънувам Хелена. Само нея. Време е да се опитам да забравя. А принцът не обели и дума. Не се издържа, мисля, че…

За пореден път Хари погледна часовника. Прелисти набързо няколко страници и погледът му попадна на познато име.

… търговска дейност с добри перспективи за развитие. Но днес се случи нещо, от което отдавна се опасявах.

Както си четях вестника, забелязах, че някой стои до масата и ме наблюдава. Вдигнах очи и кръвта ми замръзна в жилите! Забелязах малко измъчения му вид. Дрехите му бяха пораздърпани, вече нямаше онази стройна, изправена стойка от едно време. Сякаш нещо в него безвъзвратно си бе отишло. Веднага обаче разпознах стария ни командир, мъжът с циклоповото око.

— Гюдбран Юхансен — възкликна Едвард Мускен. — Говори се, че си мъртъв. Злите езици твърдят, че си умрял в Хамбург.

Не знаех какво да кажа или да сторя. Само разбирах, че заради човека, седнал пред мен, можеха да ме осъдят за държавна измяна, а в най-лошия случай и за убийство!

Устата ми съвсем пресъхна, но най-после успях да проговоря. Не, жив съм, ето ме , казах, и за да спечеля време, му разказах как съм попаднал в лазарета във Виена с травма на главата и болен крак.

Попитах какво се е случило с него. Изпратили го вкъщи и се озовал в лазарета на Синсен, където по странно стечение на обстоятелствата бях разпределен и аз. Подобно на повечето, и той получил присъда за измяна, три години затвор, но го освободили след две години и половина.

Поговорихме си за това-онова и след известно време малко се поотпуснах. Поръчах му бира и заговорих за търговията със строителни материали, с която се занимавах. Казах му какво мисля: за такива като нас е най-добре да започнат собствен бизнес, понеже повечето предприятия отказват да наемат бивши фронтоваци (особено предприятията, сътрудничили на немците през войната).

— И ти ли? — попита той.

И се наложи да му обясня, че не съм спечелил много от късното си преминаване на „правилната“ страна, все пак бях носил немска униформа.

През цялото време Мускен се усмихваше под мустак и накрая не се стърпя. Описа ми безуспешните си опити да ме открие, но всички следи свършвали в Хамбург. Почти загубил надежда, ала един ден видял името на Синдре Фауке във вестникарска статия за хората от съпротивителното движение. Отново се заинтригувал, разбрал къде работи Фауке и позвънил. Някой го посъветвал да ме търси в ресторант „Скрьодер“.