Ю Несбьо - Прилепът

— Насред улицата? — усъмни се Либи.

— Не. В парка. Отивам там. Имам познати.

Джоузеф мигаше ли, мигаше. Беше толкова пиян, че на Хари му се ревеше от безсилие.

— Помислих си, че просто се натискат.

— Повтори го вече четири пъти, Джоузеф. Как изглеждаше мъжът? Накъде тръгнаха? С кола ли дойдоха?

— Понеже я подпираше, докато минаваха покрай нас, с Мике изкоментирахме, че тази мацка е по-наквасена и от нас. Според мен Мике направо ѝ завидя. Хи-хи. Запознай се с него. Финландец е.

Мике лежеше на съседната пейка и отдавна се бе отрязал.

— Погледни ме, Джоузеф. Погледни ме! Трябва да я намеря. Разбираш ли? Мъжът вероятно е убиец.

— Опитвам се, Хари. Наистина се опитвам. Мамка му, ще ми се да можех да ти помогна.

Джоузеф стисна очи и опря юмрук о челото си, докато се тюхкаше.

— В този парк е толкова тъмно, че не видях почти нищо. Само ми направи впечатление колко е едър.

— Дебел ли беше? Висок? Тъмен? Куц? Носеше ли очила? Имаше ли брада? Шапка?

В отговор Джоузеф забели очи.

— Да ти се намира някоя цигарка, друже? Като пуша, мисля по-добре.

Но колкото и цигари да изпушеше Джоузеф, те нямаше да разсеят алкохолното замъгление, забулила мозъка му. Хари му даде кутията и го помоли да разпита Мике, когато онзи се събуди. Не че разчиташе спомените на Мике да са особено подробни.

Върна се в апартамента на Биргита. Минаваше два след полунощ. Седнал до радиостанцията, Либи го посрещна със съчувствен поглед.

— Gave it a burl, did ya? No good, ay? 24 24 Gave it a burl, did ya? No good, ay? (австр. англ.). — Опита, нали? Но не сполучи? — Б.пр.

Хари не разбра нито думичка от първия въпрос, но кимна утвърдително:

— No good.

И се свлече на един стол.

— Какво е положението в управлението? — поинтересува се Либи.

Хари посегна да си извади цигара, но се сети, че остави цялата кутия на Джоузеф.

— Задава се пълен хаос. Уодкинс е на ръба на нервна криза. Из половината Сидни като мухи без глави сноват патрулки с надути сирени. За Уайт се знае единствено, че по-рано през деня е напуснал имението си в Нимбин и е взел самолета в четири за Сидни. Оттогава никой не го е виждал.

Хари взе цигара от Либи и двамата запалиха мълчаливо.

— Прибирай се у дома да поспиш, Сергей. През нощта ще остана тук, в случай че Биргита се прибере. Остави радиостанцията включена, за да съм в течение.

— Ще подремна тук.

— Не — поклати глава Хари. — Върви си вкъщи. Ако се появи нещо, ще ти се обадя.

Либи нахлупи спортна шапка с козирка и щампа „Чикаго Беърс“ върху голата си глава. До вратата спря.

— Ще я открием, Хари. Предчувствам го. Дръж се, приятелю.

Хари го погледна. Трудно можеше да прецени дали Либи вярва в собствените си думи.

Щом остана сам, Хари отвори прозореца и плъзна поглед над покривите на сградите. Беше захладняло, но въздухът бе запазил мекотата си и миризмата на град, на хора и кулинарни специалитети от всички краища на света. Спускаше се една от най-прекрасните летни нощи на земята в един от най-прекрасните градове на земята. Хари вдигна очи към звездното небе. След продължително взиране безкраят от миниатюрни, мигащи светлинки започваше да пулсира като жив. Цялата тази безсмислена красота.

Предпазливо се опита да се втренчи в чувствата си. Предпазливо, защото не можеше да си позволи да им се отдаде. Още не. Не сега. Първо положителните емоции. Само за малко. Не знаеше дали го правят по-силен, или по-слаб. Лицето на Биргита между дланите му, отблясъците от смях в очите ѝ. А сега болезнените чувства. Точно от тях трябваше да се пази, но той се вгледа в тях, сякаш за да си създаде представа с какви сили разполага.

Имаше чувството, че се вози в подводница на дъното на въздълбок океан от отчаяние и безнадеждност. Водата напираше да нахлуе вътре. Около него всичко скърцаше и тракаше. Оставаше му само да се осланя, че корпусът ще издържи, че най-сетне ще извлече дивиденти от дългогодишната закалка в самоконтрол. Сети се за аборигенските вярвания, че след смъртта на телесната обвивка душите на хората се възнасят като звезди на небосклона. Съумя да се въздържи да потърси конкретна звезда.

След злополуката Хари многократно се пита дали би се разменил. Дали би се съгласил да заеме мястото на младия си колега, огънал стълб покрай Сьоркедалсвайен, дали би склонил не Рони, а той да бъде погребан с почести и полицейски кордон, неговите родителите да скърбят, в коридорите на управлението в „Грьонлан“ да поставят негова снимка, а той постепенно да се превърне в избледнял, но свиден спомен в паметта на колеги и роднини. Това не беше ли примамлива алтернатива на лъжата, с която беше принуден да живее — в много отношения още по-унизително, отколкото да поеме вината и да понесе срама?