Ю Несбьо - Прилепът

На пръв поглед ненужен въпрос, който му причиняваше страдание. Ала Хари усещаше, че отговорът на този въпрос ще му осигури убедеността, нужна му, за да отвори нова страница. Защото той беше категоричен: не би се сменил. Радваше се, че е останал жив.

Всяка сутрин се събуждаше в болницата, замаян от лекарства, с празна глава и с усещането, че нещо е ужасно сбъркано. Обикновено му отнемаше няколко секунди, докато замъгленото му от сън съзнание се окопити и му съобщи кой е, къде се намира и с неумолима жестокост възстанови ситуацията, в която бе изпаднал. Следващата мисъл бе, че е жив; че още е в играта, че краят още не е настъпил. Навярно това не беше много, но за Хари в онзи момент беше напълно достатъчно.

След като го изписаха, му насрочиха преглед при психиатър.

— Малко сте закъснели — констатира лекарят. — Подсъзнанието ви вероятно вече е избрало как да обработи преживяното и не е във възможностите ни да променим изцяло избраната стратегия. И все пак… ако е предпочело да изтласка случилото се, значи е възприело лоша стратегия и ще се опитаме да повлияем на схемата.

Понеже Хари долавяше едно-единствено послание от подсъзнанието си — хубаво е, че е жив — не желаеше да рискува въпросният психиатър да разколебае тази негова нагласа и кракът му не стъпи повече в кабинета.

С времето се научи колко непечеливша тактика е да се бори наведнъж с всичко, което чувства. Първо, той не беше съвсем наясно с емоционалния си свят, не разполагаше с цялостен поглед и подобна борба би означавала да предизвика чудовище, което дори не е виждал. Второ, шансовете му за победа се увеличаваха, ако раздроби войната на по-малки сражения, при които да има поглед над редиците на противника, да открие слабите му места и постепенно да го срази. Същото като да пъхаш хартия в шредер. Ако натъпчеш много листове наведнъж, машината изпада в паника, започва да кашля и умира със сухо пукане. И се налага да започнеш отначало.

Приятел на колега на Хари, с когото се запознаха на вечеря — впрочем покани за такива събирания получаваше все по-рядко — работеше като психолог в общината. Хари му сподели своя начин да се преборва с чувствата си. Специалистът го изгледа странно.

— Война? Шредер? — повтори въпросително той с угрижен вид.

Хари отвори очи. Първите проблясъци на утринната светлина се процеждаха между завесите. Погледна часовника. Стрелките показваха шест часа. Радиостанцията изпука.

— Тук Делта . Чарли , обадете се.

Хари скочи от дивана и грабна микрофона.

— Делта , тук Хоули . Какво става?

— Открихме Еванс Уайт. Получихме анонимен сигнал от жена, която го видяла в района на „Кингс Крос“. Изпратихме три автомобила и го закарахме в управлението. В момента го разпитват.

— Какво казва?

— Отричаше упорито, докато накрая не му пуснахме записа на телефонния му разговор с госпожица Енквист. Тогава призна, че след осем минал три пъти покрай „Гладния Джак“ в бяла хонда. Не видял Енквист и се прибрал в апартамента, който държал под наем. По-късно вечерта посетил нощен клуб. Там го открихме. Впрочем жената, обадила се на дежурния телефон във връзка с Уайт, попита за теб.

— Досетих се коя ще да е. Казва се Сандра. Претърсихте ли апартамента му?

— Да. Не открихме нищо. Абсолютно нищичко. Смит потвърди, че видял въпросната бяла хонда да подминава три пъти „Гладния Джак“.

— Защо Уайт не е отишъл с черен „Холдън“, както гласеше уговорката?

— Излъгал Енквист за марката, за да се подсигури срещу евентуална постановка. Затова искал първо да обиколи района незабелязано и да се увери, че не му готвим клопка.

— Ясно. Идвам при вас. Обади се и събуди другите, ако обичаш.

— Те се прибраха едва преди два часа, Хоули. Цяла нощ не са мигнали и Уодкинс помоли…

— Изобщо не ми пука какво е наредил Уодкинс. Казах да ги събудиш.

Пак бяха внесли в залата стария вентилатор. Отпускът май не му се беше отразил добре, защото скърцаше в знак на протест, задето са го накарали да прекъсне пенсионерското си битие.

Оперативката бе приключила, но Хари продължаваше да седи в залата. Под мишниците му се бяха образували големи мокри петна от пот. На масата пред него лежеше телефон. Хари затвори очи и промърмори няколко изречения. После вдигна слушалката и набра нужния номер.

— Ало?

— Хари Хоули е.

— Хари! Радвам се, че си станал толкова рано в неделя. Похвален навик. Очаквах да се обадиш. Сам ли си?

— Да.

Двамата събеседници дишаха ускорено в слушалката.