Фридрих Незнански - Черният квадрат

Със съдействието на Грачов и Соломин започнал да работи свръхсекретен цех във фабрика „Гознак“. Резултатите не закъснели — в САЩ, Канада, Англия, Франция и ФРГ в момента се наблюдавал икономически спад, така наречената рецесия.

По някое време двамата „гении“ започнали скришом да изнасят долари от секретния цех и да ги пласират сред чуждестранните туристи, хилядарка след хилядарка. Забогатели страшно много. Купили си по една вила и кола, след което започнали да влагат средства в старинни предмети. Но не щеш ли, привлекли вниманието на ОБРСС. Момчетата от опасното ведомство на Абрикосов се заинтересували какъв е източникът за тези толкова значителни разходи. Наложило се спешно да им се изготвят документи със задна дата в уверение на това, че са получавали и получават високи хонорари и премиални в Търговската палата, помогнали и приятелите от КГБ. През това време Соломин се запознал с хубавата Аллочка Соя-Серко от Арбат, млада собственица на колекция от антики. Двамата приятели се договорили с нея да съхранява сред своите вещи и техните придобивки, а също така и клишето за стодоларовата банкнота. Минали две безоблачни години и ето че ги споходила нова неприятност — колекцията на Алла била открадната. Хитрият Медведев посъветвал своите протежета известно време да наблюдават обиграната колекционерка. Те започнали да я следят и един ден случайно подслушали неин телефонен разговор, от който разбрали, че Соя-Серко сама е уредила кражбата, платила е на крадците за услугата и започнала лично да разпродава антиките. Този факт дотолкова вбесил интелигентните момчета, че те решили да намесят в тази история професионални следователи. Медведев настойчиво ги предупреждавал, че омразата и гневът са лоши съветници, че когато следствието стигне до Алла, неминуемо ще стигне и до тях. Тогава никакви връзки няма да им помогнат. И точно така излязло…

— А познавате ли Ракитин от Министерството на външната търговия?

— Виктор Николаевич? Че кой не го знае?! Точно в този секретен цех го срещнах преди десетина дни…

26 ноември 1982 година

Меркулов бързаше. Печаташе някакъв документ на своята „Оптима“. Когато влязох, се намръщи недоволно, но не защото ме виждаше, а защото в съседния кабинет ехтеше с пълна мощност включеният телевизор. Там се бяха събрали студентите третокурсници, дошли при нас на опознавателна практика. Улових погледа му към стената — дори нямаше време да почука, за да накара несъобразителните хлапаци да намалят звука. Наложи се аз да се намеся: отидох и прекъснах колективното гледане на филма „Убит при изпълнение…“, като отпратих практикантите при Мойсеев да се запознаят с най-новите постижения на родната ни криминалистика…

Когато се върнах, видях, че моят началник е много доволен от нещо, но не го попитах за причината — ако иска, сам ще ми каже. Започнах да преглеждам протоколите от новите разпити на свидетели в МУР, които ни бе донесъл дежурният мотоциклетист.

— Проучи ги! — одобрително кимна Меркулов. — Аз трябва да ида при Емелянов… Разбрахме се за десет и половина — и ми подаде четвъртия екземпляр от току–що написания документ.

В този миг иззвъня, по-точно избръмча тихо като комар телефонът на бюрото му. „Странно — помислих си, — явно вчера са сменили апарата, старият беше по-гласовит.“

— Да, Сергей… Сергей Андреевич… идвам…

Моят началник се бе понадигнал от креслото, но не от някакво раболепие, а защото започна да събира книжата си. Не бих казал, че във всяко отношение следва най-ранното правило в човешкото поведение: „обикни ближния като самия себе си“. Но съвременната интерпретация на това правило: „заслужи любовта на ближния си“, не му беше чужда…

Меркулов отиде при Емелянов, а аз зачетох:

„Строго секретно

ПОСТАНОВЛЕНИЕ

(за подвеждане под наказателна отговорност)

Москва, 26 ноември 1982 година

Следователят по особено важни дела при Московската градска прокуратура, съветникът от правосъдието К. Д. Меркулов, след като разгледа материалите по делото за убийствата на гражданите В. Н. Ракитин и В. С. Куприянова,

УСТАНОВИ:

Като началник на отдела за специални разследвания при Трето главно управление «Т» (научно-технически стратегически изследвания) при КГБ на СССР и разполагайки със значителни пълномощия, включително да се разпорежда с кредитите при закупуването на западна технология и продажбата на стратегически суровини, В. В. Касарин системно се е обогатявал за сметка на съветската държава, създавайки парични излишъци както за себе си, така и за други лица, заемащи особено отговорно положение в комунистическата партия и държавното управление.