Усетих как ми пламват ушите, но, слава богу, вниманието на групата се прехвърли към дежурния старшина, който се втурна да отваря металната врата, и в двора на „Петровка“ 38 влезе червена лада в експортно изпълнение — подобна кола бе труднодостъпна за обикновения съветски гражданин и в известен смисъл беше проява на някаква екстравагантност. Зад волана седеше Рита Счастлива.
В отсрещния край на Червения площад до Историческия музей бе спрял автобус, претъпкан с цял взвод милиционери в бронирани жилетки и с автомати „Калашников“ в ръце. Откъм Спаската кула към мавзолея на Ленин маршируваше наряд кремълски курсанти, а ние, сякаш командващи парада, навлизахме с мерцедеса на площада под тържествения звън на кремълския часовник. Наоколо все още се забелязваха следи от траурната церемония за починалия Брежнев. До сивите гранитни трибуни стояха хиляди неприбрани венци — от братски компартии, от враждебни държави, от народи, борещи се за своето освобождение, от съветски съюзни републики, постигнали вече това освобождение, а също така от най-различните министерства и ведомства.
След като мина покрай венците и множеството портрети на Брежнев, нашият мерцедес стигна почти до мавзолея и спря в нерешителност до дежурния капитан, стоящ пред кордона от милиционери. Един след друг слязохме от автомобила.
— Какво се случи, капитане? — обърна се нашият шеф към младия червенобузест дежурен с лента на ръкава.
— Ей сега ще видиш — с изненадващо спокоен глас каза капитанът и ни поведе през милиционерския кордон.
Вече си представях кошмарна картина — овъглен труп върху стъпалата на мавзолея. Вместо това на десетина метра от входа му видях походно легло: най-обикновено, в защитен цвят и доста старо. Върху него седеше възрастен мъж в черен пуловер и зелен брезентов шлифер. До краката му имаше желязна туба.
Чичкото държеше с две ръце дългия прът на плакат, върху който бе написано с черна боя:
„Андропов! Трийсет години чакам ред за квартира. Хрушчов и Брежнев обещаха, ама не ми дадоха жилище. Ако и ти не ми дадеш, сега ще се подпаля на Червения площад. Нямам какво да губя. Това ти го казвам аз, работникът Иван Чехарин.“
Тази гледка изненада не само мен. Усещах, че Рита едва сдържа смеха си и дори вечно невъзмутимият Меркулов очевидно бе стъписан.
— Защо е още тук тоя човек? — раздразнено подхвърли той на дежурния капитан.
— А къде искаш да е? — нагло попита капитанът.
— Как така „къде“?! — продължи възмутено нашият бригадир. — Ами поне ей там!
Меркулов кимна към Държавния универсален магазин. Срещу магазина се намираше 117-о отделение на милицията, в чиято юрисдикция влизаха всички произшествия на Червения площад.
— Неее! — проточи капитанът, сякаш подхващайки волна руска песен, и стана ясно, че се прави на шут. — Неее, така не става, уважаеми другарю! На мен, виждаш ли, ми е още твърде рано за пенсия. Искам да си дослужа! Завчера погребаха Брежнев! А какво нареждане ще дойде от Юрий Владимирович Андропов знаеш ли? Не само ти, ами и самият комендант на Кремъл, генерал-лейтенант Шорников, не знае!
Меркулов отговори най-спокойно:
— Ясно. Ясно. — Виждах, че кипи от ярост. И тръгна към колата да се обади по радиотелефона.
Четвърт час бе достатъчен да се реши един проблем с трийсетгодишна давност. Меркулов се свърза с Дианов от административния отдел на Московския градски комитет на партията. А той на свой ред издирил Промислов, кмета на Москва, после кметът отишъл в Кремъл, след което… Мос-съветът издаде извънредно решение да бъде отпуснато тристайно жилище в новосъздадения Брежневски район на семейството на шлосера водопроводчик Иван Кузмич Чехарин, роден през 1917 година.
След като прибра походното легло и плаката (тубата с бензин бе конфискувана от милицията), старецът заситни подир доволния от себе си капитан към междувременно приближилия се икарус, претъпкан с милиционери в бронежилетки и с калашници в ръце. Обаче скръбният поглед, с който се сбогува с нас „дисидентът“, говореше, че той не проумява къде все пак го водят: дали наистина да му показват новото жилище в Брежневски район или в затвора Бутирка…
В единайсет и четиридесет и пет напуснахме Червения площад, но пътувахме не към „Петровка“ 38, а по улица „Горки“ към „Ленинградски проспект“. Воят на сирената изтласкваше вдясно транспортния поток от пътя на нашия мерцедес. Меркулов разговаряше по радиотелефона с полковник Поташев. Цялата ни оперативна бригада се вслушваше в разговора, включително и любопитният Рекс, нервно въртящ уши. За всички бе не безинтересно къде ли ще ни запрати негово величество следственият случай. От микрофона се чу познатият смях:
Читать дальше