Фридрих Незнански: Операция „Фауст“

Настана мълчание.

— Конкретно за това не стана дума. Каза — ще проучи. И още! Миша каза, че нашата информация за заговора е нещо извънредно. И пред мен насрочи заседание на Политбюро за два часа следобед. Каза още, че всички въпроси, които съм повдигнал, ще бъдат обсъдени на това заседание. Не се вълнувайте, Константин Дмитриевич! Аз познавам Миша. Той ще вземе правилното решение. Кеворкян и неговите момчета още утре ще бъдат освободени от Лефортово…

Седях в кабинета и бездействах. Просто си седях и мислех за… за нищо… Няколко пъти вдигах слушалката на телефона и пак я пусках обратно. Накрая навъртях номера на Гречаник в Лефортовския затвор, където работеше този ден Лана…

— Защо си избрал това кафене? — усмихва се само с очи Лана. — Плебейско е някак.

Седнали сме с нея в градината на кафене „Ермитаж“, там където са били двамата престъпници на другия ден след убийството на Ким. Имам много малко време за разговор — трябва да успея до края на работното време да се прибера в прокуратурата. Но никак не ми се удава да започна последния акт от своето разследване. Сервитьорката ни донесе кафе с ликьор и аз дълго и старателно се занимавах с разтварянето на бучките захар.

— Ако смяташ да ми правиш предложение, побързай, докато не е станало късно — открито ми се надсмива Лана, но аз продължавам да мълча и да бъркам с лъжичката ликьореното кафе. Из главата ми се въртят натрапчиво несвързаните стихове на Гудинас и не ми дават да се съсредоточа. „На това бунище, сред плевелите на робството, ний ще запалим факела на смъртта…“

Тя трябва да отговаря пред закона за съучастието си в убийството на Ким, Ваня Бунин и младия курсант Морозов. Но аз искам да видя страх в зелените й очи, искам сам да й кажа всичко, което знам за нея, и да усетя триумфа на победителя.

Един порив на вятъра издуха от масата хартийката, в която беше увита захарта. Лана притисна с длани косата си от двете страни на челото, лицето й стана напрегнато. Вятърът й беше враг. Той можеше да раздърпа пищната й коса. Спомних си как тя завърза шалчето си, когато пътувахме в колата и вятърът духаше през отворените прозорчета. Това беше в оня, другия живот, където Ким и Ваня Бунин бяха още живи.

— Лана, аз знам на кого е отворила вратата Ким. Двама в черни якета са се качили на етажа, където е апартаментът на Лагини. Те не са позвънили веднага, защото на единия от тях му е трябвало малко време. За какво са му били тези десет-петнайсет секунди, Лана?

Тя ме гледа с интерес, сякаш й преразказвам съдържанието на криминален филм, и мълчи.

— И така, за какво, Лана?

— Ти май чакаш отговор. Прощавай, не разбрах — отронва тя думите в обичайния си маниер. — Не знам за какво.

— За да си сложи тази разкошна перука, поръчана от една лекарка в Боткинската болница.

И аз протягам ръка към главата й, сякаш се опитвам да пригладя разрошените кичури. И пак както тогава, в колата, тя ме удря по ръката, а очите й сияят като два изумруда. Лицето й е спокойно и равнодушно, като че е махнала срещу досадна муха.

— Не се плаши — казвам, — няма да ти свалям украшението, че току-виж те познали тук. Нали си била точно в това кафене с Ивонин след убийството на Ким! Ти си превъртяла стрелките на часовника два часа напред. Страхотен номер — самият следовател може да потвърди, че когато са убивали Ким, ти си била в леглото му. А зеленото шалче и слънчевите очила са те направили неузнаваема при пътуването до Рязан. Само че когато главната догадка е правилна, всички малки мистерии си идват по местата. Но толкова кръв, толкова смърт — заради какво, Лана? Да отмъстиш на неверния си мъж?

При тези думи нещо потрепери в нейното лице, очите й помръкнаха и вече не излъчваха светлина. Тя ме гледаше с открита ненавист.

— Сигурно сега съжаляваш, че не бях в колата заедно с Бунин. Ти така ловко беше подредила всичко. Дрънкалото Турецки има сведения, които иска да предаде на Меркулов, ето ти великолепен план: гръмваме го с все сведенията му в неговата собствена кола.

Тя стана, отвори чантичката си, извади три рубли и ги пъхна под чашата. После спокойно се обърна на високите си токчета и тръгна към изхода.

Не чувствах никакъв триумф…

Пак седях в кабинета си и нищо не правех. Болеше ме тилът, в ушите ми звънеше. Като пукната камбана — вещаеше беда. Не ми се приказваше с никого. Не исках да виждам хора, тези маски, стари и нови, по което не можеш да разбереш какво искат, какво изобразяват… Жадувах само да стана, да си ида и повече никога да не се връщам тук.