Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

— Аз имам въпрос? — вдигна ръка Костя.

— Моля.

— Какво е решено по отношение групата на Кеворкян? Аз проверих делото. Те не са извършвали диверсията в метрото, не са убивали хора.

— Това ли е всичко? — попита Чебриков и прехапа тънките си устни.

— По този въпрос — да.

— Отговарям, другарю Меркулов. Политбюро реши да се разгледа в двуседмичен срок делото на Кеворкян и другите. Какво ще присъди Върховният съд на нашата страна, ние не знаем. Нямаме влияние над съдебната власт. Но мисля, че все пак съветските съдии няма да погалят по главичките тези терористи…

— Моля, моля! — възмути се Мойсеев. — Преди няколко часа Михаил Сергеевич лично ми каза, че ще провери това дело. Михаил Сергеевич е юрист. Той разбира правото! Аз знам. Ние учихме заедно в юридическия…

Чебриков почервеня:

— Престанете да ръсите глупости! Учили сте заедно — добре. Но сега няма защо да дрънкате за това! Какво си мислите, че няма кой да ви сложи на място?! Пак разяснявам: ще решава Върховният съд! Толкова!

— Не, това не е всичко — казах аз. — Нима няма да има разследване и после съд за заговорниците от спецчастите и терористите от „Афганското братство“?

Чебриков свали очилата си и ги сложи пред себе си. Очите му се свиха и станаха като миши.

— Вие помислихте ли, преди да попитате? Какво, другарю Турецки, не разбирате ли руски? Да ви пратим тогава пак на училище, в първи клас! Вече ви казах веднъж и завинаги да забравите това дело. А какво и как ще правим ние, не е ваша работа!

Стегнах се, като че ме удариха в слънчевия възел.

— Край на въпросите! — каза Чебриков и надяна очилата си. — Този път действително край…

Той тромаво се надигна иззад бюрото, пъхна в джоба си листчетата с нашите подписи, изобрази върху хищното си лице усмивка и излезе.

Пръв се съвзе Грязнов.

— Ега ти! Даже мерси не каза! Саша едва не го пратиха на оня свят, Женя рискува не по-малко… И това ми било висше ръководство! Мръсници!

— Уви — произнесе Меркулов, стана и се разходи из кабинета. Задържа се зад гърба ми и леко ме потупа по рамото…

— Да-а, обърквация — замислено проточи Жуков и неочаквано се оживи: — Александра Ивановна! От тази минута пукнат грош не давам за живота ни. Така че, ако ще се мре — поне да е с музика! Я да прескоча аз до „Ермитаж“! Може това да ни е последната почерпка на тоя свят.

— Не знам, момчета — каза Романова. Сега изглеждаше доста състарена. — Аз трябва да държа връзка с помощника на Чебриков. А вие карайте, какво ще седите цяла нощ… като в затвора.

Бързо ни хвана, изглежда, ни се отрази нервното напрежение.

… Когато отлепих клепачите си, видях полковник Романова с чаша водка в ръка. Тя сръбна, намръщи се и… заплака. Грязнов попита тихо:

— Ти какво, Александра Ивановна?

— Ама какво е това, момчета? — жално произнесе Шура. — Затова ли се старахте? Нима това е законност? Комитетчиците устроиха Вартоломеева нощ… От Лефортово ми съобщиха — конфиденциално, разбира се, — че са арестували около двеста души и веднага, на място, са разстреляли четиридесет и четирима… И при арестите са убити около петдесет… А ето ви и първото официално съобщение: „В 23:05 часа на 23-я километър на Симферополското шосе е станал нещастен случай: правителствен ЗИЛ се е блъснал с голяма скорост в оставения на пътя валяк. В резултат на катастрофата са загинали маршал Николай Архипович Агаркин и съпругата му.“

Слушах думите на Шура и не усещах нищо — нито жалост, нито угризения на съвестта, нито тържество от възмездието. Нищо, освен ледена празнота в гърдите. В понеделник Меркулов ще заведе заявлението ми, ще си отработя положените по закона две седмици и никаква отпуска: започвам да си търся работа като юрисконсулт, а може да се вредя и в адвокатската колегия. Трябва да подготвя делата си за издаване…

„Консултациите“, за които говореше Чебриков, се изразяваха в многочасови разпити, провеждани от следствена комисия в кабинета на началника на криминалната милиция. Комисията се състоеше от двама генерали и трима полковници от централния апарат на КГБ… Първи извикаха мен.

— Кажете, Турецки, вярвате ли в единството на партията и народа? — пита ме единият генерал, сложил ръка на рамото ми.

— Вярвам, само че какво отношение има това към делото? Комитетчиците изобщо не реагират на нападката ми.

— А съгласни ли сте с мнението, че в нашата страна има вътрешни разногласия?

— Не съм запознат с подобни мнения, другарю генерал.