Фридрих Незнански: Операция „Фауст“

После той видя находката на Слава и тромаво се изкатери върху перона. Аз все още стърчах до колоната и наблюдавах как моите другари внимателно въртят из ръцете си части от будилник, към чийто циферблат бе запоена метална жица…

— … Да, мен като бригадир на червенознаменна бригада миньори ме поканиха за откриването на новата линия на метрото. Казаха, че ще дойде новият генсек. Наредиха да сме с миньорските каски, демек да изглеждаме все едно, че току-що излизаме от тунела… Добре, че беше тоя човек, щото какво щеше да остане от главицата ми? (Показва надраната оранжева каска.)

— … Като загърмя оркестърът, влакът — пиууу от тунела, и изведнъж… мамата си трака! Всички стъкла на вагона изхвърчаха на майната си. А пък на районните активистки „раисите“ им като че дявол ги издуха! Какви „раиси“ ли? Абе фризурите им, като на жената на новия генсек, Раиса — да ме прощавате, ама не й знам бащиното име…

— Много странно, уважаеми, аз не помня да съм чул взрива, а пък казват — бомба? Доживяхме… Тоест западното влияние, разбирате, нали, разните там „зелени“… Така да се каже, терористите… А, да, да, за обстановката на перона… Огромна тълпа, пълно с милиция, всички гледат ескалатора — другаря генерален секретар чакат. Мен ми беше все тая, тоест имам предвид…

— Не, не помня взрива. За виждане, видях го, но не го чух. Че какво като съм капитан от Държавна сигурност? Ние не сме ли хора? (Само дето не плаче.) И ние може да се шашнем, по дяволите…

— … Не пипнете ли гадините — сам ще ги намеря и ще ги удуша на място! Аз на вас синчето си за нищо на света няма да простя: водех хлапето на изпит в музикалното училище… а тук… Мръсници сте всички… съсипахте страната… Я не ме бутай — без мойто хлапенце все ми е тая, дали в затвора, или в гроба…

Записвам показанията на няколко десетки души, ръцете ми треперят, в гърлото ми нараства буца, очите ми сълзят. И на мен ми се иска да псувам и да плача заедно с тях, но ми предстои още много да преживея, защото аз ще разследвам това страшно престъпление.

Меркулов не седи както обикновено в креслото, а се е примъкнал някак неудобно на стола от другата страна на бюрото си. Забол е острите си колена в полираното дърво и непрекъснато върти шайбата на телефона. Аз размахвам ръце зад гърба му и беснея: следствието по взрива в метрото е възложено на следователя от нашата градска прокуратура Жозеф Гречаник. Толкова преживях през това денонощие, разпитах около тридесет свидетели и потърпевши, разработвах версии и набелязах схематичен план за разследването. И изведнъж, дявол да го вземе, дават всичко на Гречаник. Меркулов сякаш не обръща никакво внимание на моето мърморене. Опитвам се да видя изражението на началника на следствения отдел, а той все върти шайбата в напразни опити да се свърже с химическото чистене, където още миналата зима изчезна кожухчето му. Най-после той се обърна и като че ли някак весело каза:

— Не ревнувай, Саша, това не е най-доброто дело в нашата практика.

Аз се възмутих:

— Че кой ревнува?! Просто ми е обидно, Костя. — Насаме говоря с шефа си на малко име.

— Е, извинявай, значи просто ми се е сторило.

И правилно му се е сторило. С Гречаник не се обичаме още от университета, без да има някакви особени причини. След като завършихме, той работи известно време в ОБХСС 2 2 Отдел за борба с кражбите и спекулата. — Б.пр. . Но дали милиционерската служба му се видя недостатъчно интелигентна, дали заради нещо друго, неотдавна назначеният заместник-прокурор на Москва Пархоменко го домъкна при нас, в Московската прокуратура.

— Може би ще споделиш с мен версиите си? — неуверено помоли Меркулов.

Обаче мен така ме беше налегнал инатът, че не можех да го надвия. Запуших и взех да циркулирам зад гърба на Меркулов. По едва забележимото завъртане на главата му забелязах, че той ме наблюдава.

— Е… значи… теоретически погледнато… следствената предпоставка, така да се каже… — успях да изтръгна от себе си. — Преди да търсим престъпника, трябва да уточним обекта на престъплението. Ако започнем от субекта — нищо няма да излезе. Дълбоко уверен съм, че жените и децата, погубени във вагона, не са били пряката цел на престъпника. Убити са и няколко души на перона. Чакали са генсека. Всички са знаели за това. Тоест, че той ще дойде. Може и да греша, но всичко това мирише на атентат.

Надявах се моята реч да звучи по-уверено, отколкото изведнъж ми се стори.

— Знаеш ли, Саша, има такова наблюдение — не помня чие, — че при атентати срещу шефовете, бомбите убиват предимно шофьорите им… Друго какво?