Фридрих Незнански - Опасно хоби

— Човек ще си помисли, че имат печат на челото: убиец! — усмихна се Турецки.

— Точно така. Като си тръгвал, пак я посъветвал да се откаже от охраната, защото бил готов лично да гарантира безопасността й. А тя му отговорила да не се притеснява. Все едно заминавала в чужбина — далеч от неговите убийци и от неговата любов.

— Ама че тип!

— Това не е всичко — предупреди Слава. — Веднага й предложил да купи и второто жилище. Но нали два остри камъка брашно не мелят. Изгонила го, но се замислила. И ми позвънила. Само че не същия ден, а малко по-късно, когато била напълно готова да замине. Нямаше много багаж. Заключи всички секретни брави на апартамента и взе ключовете със себе си. Може изведнъж да реши да се върне? Твърдеше, че тръгва като турист, но ми се струва, че ще е за дълго, ако не и завинаги. А ме повика за следното. Честна дума, смешно е за разказване… — Слава се засмя. — Толкова неприятности, казва, ви причиних, че не знам как да ви се отблагодаря. Оставете, отвърнах й, това е наш дълг. Дългът си е дълг, а човешките отношения са нещо съвсем друго. Затова… приготви се, Турецки! Заради мен, казва, много от хората ви имаха неприятности, ето, на вашия приятел му подпалиха колата. Не знам кой от вас ми помогна повече, но с вас, Вячеслав Иванович, се разплатих заради татко, макар че — какво са парите! Животът ни не се измерва с тях. А на вашия приятел, тоест на теб, предайте това — Грязнов бръкна в чекмеджето на бюрото до прозореца, извади оттам портмоне от щампована крокодилска кожа и го хвърли на коленете на Саша.

Турецки помнеше това портмоне с документите и ключовете от колата, ходи да го вземе от Кисота. Как ли е тя?

Като се върнал от Унгария, Слава й позвънил по молба на Богданов и предал поздравите му. Вадим се интересувал ще му затвори ли телефона, ако й позвъни. Точно така предал. Богданов повторил, че ако всичко завърши благополучно, веднага ще продължи контактите си с Министерството на културата.

— И аз й звъннах — казва Слава. — Интересно нещо, как се развиват подобни отношения на този свят. Разказах за разпита в Будапеща, съобщих това, което беше възможно. Тя мълча дълго, а после изръси с дрезгав глас като продавачка на пазара: „Няма да затворя!“ От което си направих извода, че щастието е възможно. Вярно, не аз, а ти си я виждал и дори си я държал в ръцете си. Наистина ли й е нужно точно такова „щастие“? — Грязнов имаше предвид Богданов.

А Турецки изведнъж си спомни Вероника Мойсеевна. И прихна.

— Разбира се, Слава!

— И аз така помислих, защото буквално на другия ден отново й позвъних, исках да уточня нещо около Богданов, не помня какво, някаква дреболия. В кабинета й беше съвсем друга дама, която ми съобщи, че Алевтина Филимоновна си е взела отпуск и подготвя документите си за чужбина. Ще отсъства не по-малко от месец. Това е.

— Виждаш ли — направи дълбокомислен извод Турецки, — поне на един човек му провървя в тази мръсна история.

— А по повод на твоята нелюбознателност — Грязнов посочи портмонето, което приятелят му продължаваше да върти в ръцете си, без да го отваря, — имам още нещо. Ще се постарая да предам дословно. Предайте, казва, това на вашия приятел Александър Борисович. Искам да не си спомня за мен с най-лошите думи. Точно така се изрази. Жените ти подаряват коли! Поне това разбра ли?

Да, в портмонето бяха ключовете за жигулито, което Саша докара на Лариса от Кисота.

— Но какво ще правя с тях? — някак равнодушно попита той.

— Ще се возиш, глупчо! — възхити се Грязнов. — Ще се возиш и няма да мислиш за нищо, разбра ли? Това е — шумно въздъхна той. — А ето и края. Ти не четеш вестници, особено такива.

Извади от чекмеджето вестник и го подаде на Турецки. Саша погледна името: „Подмосковски известия“. Гледай ти, имало и такъв вестник! Една бележка на последната страница бе оградена с червено: „С огън и меч“.

„В подмосковския град Фрязино стана пореден сблъсък между престъпни групировки — пишеше вестникът. — Както са съобщили пред кореспондента ни неволни очевидци, малко преди полунощ неизвестни лица с три западни коли са нахлули в Нови Посьолок, обградили една от вилите и с изстрели от гранатомет я потрошили и сетне я полели обилно с течност, подобна на напалм, и я подпалили. Вилата е собственост на прочутия авторитет в престъпните среди Г. И. Ованесов. Както ни съобщиха в милицията, сред труповете на пепелището е намерен един, който без съмнение принадлежи на собственика. Води се следствие по подпалването и убийството.“