Фридрих Незнански - Опасно хоби

— А защо все пак не пожела да ги предаде чрез вас?

— Не желая да отговарям на този въпрос.

— Може би заради картината на Дега?

— Да, вече знаете… Добре. Същият ден той купи от мен Дега за четири стотачки и нямаше повече пари. Затова му предложих да отнесе парите за останалите платна лично…

— Но нали картината на Дега не е била ваша?

— А чия? Ларкина ли? Откъде да знам, може старецът да я е откраднал? А ми трябваха пари. За да замина.

— А трийсетте милиарда кредит?

Богданов неочаквано се разсмя:

— Та вие всичко знаете! Защо ви бях нужен? Кредитът не е изразходван. Конвертирах го. И ако към мен не бъдат приложени санкции, ще изпълня поръчката на Министерството на културата. Бих могъл да си сътруднича с тях и в бъдеще. Ще видим. Мислех да се свържа с Кисота и да обсъдя тази възможност. Не съм нарушил сроковете на договора. Тогава какви претенции имате?

— Но защо трябваше да бягате?

— Не съм бягал. Тоест отначало. Ох, добре, поред. В четвъртък — нали така? — отидох у стария. Не знам защо Бай много настояваше да отида. Позвъних на вратата. Никой не се показа. Мислех си, пак неговите фокуси: той поглеждаше през перископа си и не отваряше, ако не искаше да види някого. Почуках на вратата, дръпнах я от яд, а тя взе, че се отвори. Изплаших се, влязох, нямаше никой в кабинета, изведнъж в краката ми скръцна стъкло — пенснето му. Съвсем се изплаших, погледнах зад писалището, а той лежи там. По халат. Бутнах му челото — студено. Вече беше убит. И нито една картина по стените. Убийство с цел грабеж. А аз имам билет и командировъчно. Някой много хитро ми бе скроил номер. Може да беше Бай. Кой ще повярва след това, че не съм аз? Тъстът на кого би могъл да отвори смело? Само на мен. Когато го проумях, реших да бягам. Изкарах нощта у Кисота… Парите бяха с мен. Парите за Дега. Затова тя ме изпрати без митническа проверка.

— Ами жена ви? Нали знаехте в чии ръце я оставяте?

— Познавах Ованесов. Помагал ми е с охрана за офиса. Веднъж ме нападнаха, а неговите момчета се справиха на бърза ръка и повече не съм имал проблеми. Заплатих си. Познавах и братята, не са гамени. Миша малко се дрогираше. Но безопасно. Не зависеше от дрогата. Уговорихме се да вземем от дядката „лимон“, тоест един милион долара. Половината за тях, половината за мен. Старецът имаше пари. Много пари.

— Но вие сте продали жена си, нима не разбирате?

— Тя ме продаде. Заряза ме. Заедно с баща си го направи. Подслушах ги веднъж. Той беше приготвил всичко, за да избягат зад граница. И нея беше навил. А паспортите, казва, са готови, капиталите са преведени в Швейцария, в сейф. Ще отидем като туристи и ще останем там. Нито дума за мен. Исках да видят какво ще стане без мен. За да се бръкне татенцето. И тогава да заминават. Не съм си представял, че ще се случи така… Тя е жива, нали? А… Добре, сега вече е късно… Ето… цялата история. Не мога да изчистя душата си, но… ми поолекна. Ако бях се върнал, щяха ли да ме съдят?

— Смятам, че да. За съучастие при незаконно лишаване от свобода и мошеничество, причинило значителни щети на потърпевшата, а също за кражба на лична собственост. Но… нали не искате да се връщате? И имате аржентинско гражданство. Виж ти! Много бързо.

— Само у нас и в Щатите става бавно. А в Южна Америка големината на рушвета диктува количеството загубено време.

— Ако не е тайна?

— Извинете, но е моя търговска тайна. Имате ли още въпроси? Според мен разказах ви всичко, каквото знаех, и отговорих на въпросите ви.

— Благодаря. А сега подпишете на всяка страница, за да удостоверите, че думите ви са записани вярно.

Богданов погледна бегло страниците от протокола, подписа се на всяка една и ги подаде на Грязнов.

— Извинете, а какво стана с другите, които… — попита той.

— Това е следствена тайна. Затова извинете. Довиждане — сухо се сбогува Грязнов.

На следващата сутрин Андраш го изпрати на летището.

Сияещите от средиземноморския загар жени чуруликаха и шетаха из кухнята. Турецки и Грязнов се уединиха, за да не пречи никой на мъжкия им разговор.

Започна Слава.

— Лариса се яви в съда като потърпевша. Както очаквах, разиграха гаден спектакъл. Адвокатът на този мерзавец започна да й задава такива въпроси, за които лично аз бих му разбил мутрата. Например как потърпевшата е могла да различи насилниците един от друг, след като сама казва, че от време на време е изпадала в безсъзнание? Или настояваше да посочи в каква последователност са я изнасилвали подсъдимите. Никога досега не съм виждал подобно издевателство над човека. Прокурорът се опита да възрази по този повод, но съдията остави без последствие. Залата бе малка, обаче претъпкана с хора, дошли явно на спектакъл. Със съответната реакция. Но аз разбрах едно: може Лариса да има железен характер, но и тя едва се сдържаше.