Фридрих Незнански - Опасно хоби

Бай излезе сух от водата. Още повече че и злото вече е наказано. Мъртъв е обирачът на музеи Константиниди, мъртъв е и убиецът му, наказани са насилниците… Какво още искаш, Турецки?

Саша наблюдаваше Бай и четеше мислите му, вероятно съвсем същите, каквито му хрумнаха. И той реши все пак „да довърши“ Бай.

— Значи не сме в една посока? — искрено се учуди той.

Бай ненадейно се умърлуши. Или намери свои доводи.

— Какво говорите, любезни Александър Борисович! Нали във връзка със случилото се просто съм длъжен да ви предложа услугите си… Да не мислите… Ще ви закараме на драго сърце, ако щете до входа, ако щете до етажа… — понечи да се пошегува, но прехапа език. Не трябваше да споменава етажа. Още повече че Турецки веднага схвана.

— Е, може да не е чак до етажа — подсмихна се той. — Защо да се повтаряме? — Седна до него, сложи в краката си куфарчето, а чантата с командировъчните неща хвърли на седалката. — Нали ви казах за кофата пред вратата ми, която вашият Андрюша със златните ръце беше приготвил за мен? Извинете, минала работа е това, но… нали разбирате. Затова хайде да не се качваме до етажа. Стига ми до тролейбусната спирка… — Турецки пак хвърли поглед на Бай и философски изрече: — Гледам, времето не ви е било от полза, Виталий Александрович. Но защо така? Да не би греховете да смущават душата ви?

Изведнъж лицето на Бай се вкамени. Очите му се свиха и станаха студени.

— За какво говорите, любезни ми Александър Борисович? — без следа от любезност попита той.

— Нали ме нямаше цял месец в белокаменна Москва — Турецки започна да се преструва, — не съм в течение… Ама вас напълно ли ви оправдаха?

— Следствието не е приключило — отвърна хладно Бай. — Но лично към вас нямат никакви претенции, повярвайте.

— Гледай ти! — Турецки си позволи да се усъмни.

— Изслушайте ме, Александър Борисович! — бавно и спокойно каза Бай. — Ще бъда искрен, нямах никакво желание да ви срещам, но щом се случи така… Явно Бог си знае работата… По отношение на мен не се намериха обвинения или улики у нито един от вашите колеги… само дреболии. Ще кажете Беленки? Отлично. Това са си негови работи, а не мои, за това съдбата го наказа. При мен специално не намериха нищо криминално. И никога няма да намерят. Няма улики — значи няма и следствие, нали така? И знаете ли къде ми се ще да ви видя след всичко това? Да ви кажа ли? Не, няма, ще пощадя младостта ви…

— Какво ви става, Виталий Александрович? — съвсем престорено попита Турецки. — Откъде се взе изведнъж тази несдържаност? Тази ненавист? Направо ме учудвате. По-рано не съм забелязвал такива неща у вас… Щом следствието е прекратено, защо са тези вълнения? Ами ако не е? Ако съм донесъл нещо такова, от което ще си изпатите? А вие искахте да ме прегазите! Ай-ай-ай! Не ви ли е минавал през ум такъв вариант? Не се ли изплашихте точно заради това?

Бай мълчеше слисано.

— Младежо, как се казвате? Сергей? Отлично! — Турецки потупа шофьора по рамото. — Ако обичате, спрете зад спирката на тролея. А на вас, Виталий Александрович, ще кажа едно: няма да ме измамите. Отсъствието на факти, които да ви разобличат, е временно явление. — Турецки блъфираше с размах и смяташе, че в случая е прав: нека да се смущава сънят на престъпника, а Бай е такъв, няма никакво съмнение. — Ако не се лъжа, не са ви отменили ограничението да не напускате града, нали? За какво говори това? Само за едно: че много скоро ще имаме среща.

— Трябва да докажете — пророни дрезгаво Бай. — А вие нямате никакви факти, само неистово желание да ме окошарите.

— Именно за същото говоря и аз — уточни весело Турецки и слезе от колата. — Нали сам си знаете, че сте престъпник, Виталий Александрович. И най-много ви е страх да не представя улики и какви ще бъдат те. Защото след всичко това ще ви осъдят и ще ви пратят в затвора. За дълго и стабилно.

— Лъжете — не обърна внимание Бай, като се стараеше да бъде уверен в себе си. Но тъмното му потно лице сякаш щеше да се пръсне като морава бомба.

— Виталий Александрович, ей богу, не искам да изглеждам циник, но нали знаете, ако на някого много му потрябва пресен факт, от който понякога може да зависи човешката съдба, такъв факт се намира. В нашето тъпо време това не е проблем. Затова настоятелно ви моля: не лъжете. Много неща знам за вас… разбирате ли?

— Да. — Бай се облегна назад. — И колко?

— Какво колко? — Турецки се усмихна неразбиращо, макар да разбираше чудесно.

— Знаете ли немски? — попита Бай с почти неуловима насмешка.