Фридрих Незнански - Опасно хоби

— Разбирам.

— Вифил костет?

— Ехе, всеки глупак ще ви разбере: колко струва? — сякаш се учуди Турецки и изведнъж уж се сепна: — Чакайте, за мен ли питате? — И като забеляза мълчаливото кимване на Бай, многозначително поклати глава. — Жалко. Мислех, че когато човек има подобно хоби, нали говорихме веднъж с вас, макар да е опасно, все пак има нещо благородно. Спомням си, в моята студентска младост изучавахме някои трудове по психиатрия. Срещнах подходящо за нашия случай изказване, струва ми се, беше у Ганушкин. Чуйте, няма да го цитирам, важен е смисълът. Често една и съща подбудителна причина предизвиква у здравия човек само некрасива или осъдителна постъпка, а у личност с психични дефекти — асоциални, противоправни действия. Дали не трябва да се полекувате у знаещите специалисти, както се изразяват сега?

— А аз на ваше място, любезни ми господине, нямаше да бързам с оценките и диагнозите, така да се каже — спокойно изрече Бай. — Няма нужда да ме пращате за зелен хайвер. Може да не ме търпите, това си е ваше право, но не бива да ме оскърбявате. Никой не може да се сети какво го чака на следващата крачка или зад завоя. А конкретно към вас не изпитвам никаква ненавист: всеки от нас се занимава със своята работа. Ако ме нямаше мен, с какво щяхте да се занимавате? — Бай се разсмя заразително, но не твърде естествено.

— Тук сте прав — съгласи се Турецки. — Да, нашето взаимно интервю, ексклузивно, както го наричат сега, завърши. Но лично за мен е неприятно, че нещата не стигнаха до съд. Повярвайте, искрено ви казвам. А цинизмът ви, Виталий Александрович, е напълно в духа на времето. Но не ми харесва, когато, или в което време не мога да хвана за яката мерзавеца и да го изпратя в съда. Това е. Благодаря, че ме докарахте. Струва ми се, до скоро виждане.

И като разбираше колко е безплодна и ненужна реакцията му, Турецки тресна силно вратата на колата — този тъмносин символ на нечестното благосъстояние в смутното време.

Първото нещо, което му направи впечатление в задушната непроветрена стая, кой знае защо, бе телефонът, покрит с дебел слой прах.

Докато разсъждаваше какво да хапне и изобщо как да прекара времето си, позвъни на Грязнови. Но телефонът само противно дълго пиукаше.

В пощенската кутия намери една стара телеграма, пусната от пощальона, омръзнало му е да я разнася и да не намира получателя. Текстът бе възхитително кратък: „Времето хубаво точка оставаме септември точка живи здрави целувки точка ирина.“ Какво му трябва на белия човек, а, Саша? Покой, уют, топла ласкава ръка… хубаво време, дявол да го вземе! Турецки вдигна слушалката с решителността на човек, съзнателно желаещ да наруши всички възможни закони, и позвъни на Карина. Същото дълго мълчание и продължително пиукане.

Той си представи как сега бродят някъде по тесните улички на средновековна Барселона или порят лилавите простори на Егейско море. А около Карина сигурно се увърта някой тип от екипажа на кораба, облечен с кремава тропическа униформа. Ех, живот, живот… Чакай, а кой ще лови убийците?… И ще ги придружава до панделата? Наистина в живота му никога няма да съвпаднат желанието и действителността. Само в изключително редки случаи.

Турецки погледна замислено през прозореца на кухнята и видя на мястото на бившия паркинг на бившата си жигула наскоро поникнала зеленина. Сега там имаше малка полянка, а обгорелите храсти бяха изсечени. Наблизо съседът Сашка обикаляше нещо край вечния си москвич. Турецки си спомни, че днес е събота, значи няма екстрени задачи.

— Ето кой ми е нужен — рече на глас. — Народът ми е нужен.

Обу дънките, сложи тениска „Рийбок“, пъхна в задния си джоб портфейла и пое решително при народа.

Трябва да отбележим, че народът никога не подвеждаше героите си. Съседът Сашка набързо си изплакна ръцете и като даде възможност на Турецки да се отпусне на пейката след дългата командировка, изтича до магазинчето. По двора нямаше деца — вечерта се спускаше бързо. Възрастната част от публиката се бе преместила на любимите си места — около входовете. Затова невзрачната пейчица в дъното на двора, обрасъл с люлякови храсти и бодлива жълта акация, отрупана с шушулки, бе предоставена в пълно владение на старши следователя от Главна прокуратура и шофьора на автобус номер сто и осем. Двамата адаши удариха по „Распутин“, младия Саша бе избрал неизвестно защо това питие. Мезето им — пушена треска — лежеше между тях върху амбалажната хартия, с която увиват в магазина. Господи, от сто години Турецки не беше ял такъв деликатес.