Фридрих Незнански - Опасно хоби

Излиза, че благодарение на нещастната си съдба е спечелил някакви привилегии и сега го изследват. Макар да си знае диагнозата още преди да го докарат тук с острата коремна болка.

— Язва? Виждали сте вие такава язва… Добре — той махна с ръка, сякаш се бранеше от собствения си разказ като от досадна муха, — да говорим по вашата работа: какво ви води при мен? И по-бързо. — Той се усмихваше постоянно, вероятно за да скрие болката си. — Може да не успеем. — И намигна трескаво.

Турецки видя силен и мъжествен човек, който знае всичко за себе си, от никого нищо не крие и смята, че ако са му останали недовършени дела на земята, трябва да ги завърши, без да отлага за после.

Изглежда, броеше оставащите минути и се стремеше да ги запълни с някакво съдържание.

— Разказвайте бързо. Можете да не криете нищо от мен. Ще го отнеса със себе си. Гарантирам.

Турецки му разказа как го е намерил, кой го е посъветвал да го потърси. Показа и празната папка, като обясни защо не носи рисунките. Даде списъка с всичките подробности. С немския текст върху бандеролите и бележките с руски молив. И изведнъж забеляза с каква необяснима печал Грачов погледна тази празна папка с печата на Ермитажа, как прочете названията и авторите на рисунките, помръдвайки устни. Погледна към него, сякаш да види там отражението на своята младост.

— Да, познавам тази папка. Лично аз я намерих в Дрезден. Беше през четирийсет и пета… — И не само нея. — Той се поправи с усмивка. — Много неща намерихме тогава. Аз работех в дивизионния вестник. Тогава в Германия дойде голяма група от Москва начело с Наталия Ивановна Соколова, изкуствовед. По-късно стана член-кореспондент на Художествената академия. Известна жена, мисля, че и в енциклопедиите пише за нея. А всички ние бяхме под бдителното око на „особистите“, онези от особения отдел. Но всичко започна от други рисунки. Не от тези. От началото на Втората световна война, когато немците преминаха през Европа, в музеите и колекциите им, особено на висшите държавни лица — Гьоринг, Розенберг и, разбира се, Хитлер, това се разбра по-късно — започнаха да постъпват от различни страни не само отделни произведения на изкуството, но и цели сбирки. Бяха откраднали или взели срещу разписка или без нищо голям албум с рисунки на Рубенс, предназначен за експозицията в кабинета на рисунката в Дрезденската галерия. И ето че след войната у нас се появиха представители на Антверпенския музей, той е в Белгия — поясни Грачов, — с дипломатичната молба да им помогнем да намерят своята национална собственост. А една-две седмици преди това мой колега беше намерил тази изумителна колекция… Тогава бях млад, неизкушен от голямата политика, зарадвах се на възможността да помогна на добрите хора. Изтървах се и казах къде се намира. Началник на отделното трофейно управление, тогава така се наричаше организацията, на която бяхме подчинени, беше Богданов, полковник от НКВД. Но ние рядко го виждахме, той все се въртеше в Берлин, в СВАГ, в Съветската военна администрация. Непосредственото ръководство се осъществяваше от Константиниди, майор от НКВД, ние го наричахме гърка. Този грък беше суров човек, на негово подчинение бе стрелкова рота с автомобили влекачи. За да могат оперативно да решават тактическите задачи, нали разбирате? Та този грък формираше композициите, които заминаваха за Съюза. Значи, аз се изтървах за рисунките, а белгийците при него: Къде е нашият Рубенс? Че какъв Рубенс? Не е при нас вашият Рубенс, господа французи. Сега, както казвате, започнал да разбира кой къде е роден и на коя нация принадлежи, а тогава се смеехме, но с горчиви сълзи, уви. Получих първото и последно най-сериозно предупреждение от него. Не мина и седмица и на, намерих в развалините тази папчица. Имах много добър приятел, Миша Титаренко, помощник-комендант на изключително красивия немски град Майсен. Там се произвеждаше прочутият в цял свят майсенски порцелан, сигурно помните кръстосаните сини мечове? Това е той… Та моят Миша денем и нощем трябваше да се труди без почивка, като някой роб за ония със сините околожки. Така наричахме помежду си подчинените на гърка. Какво не товареха само! Хайде, по репарациите — ясно, но многотонни пратки отиваха на лични адреси. Миша ме попита: Нещо ценно ли намери? Безценно, казвам му Прати ги всичките по дяволите, а тази папка най-добре дай на Соколова вместо на гърка. Ще й се изгубят следите! Както загинаха много други неща. А аз реших, че е най-добре направо в Ермитажа. Нали съм художник, разбирам великата ценност на рисунките. Изглежда, този, който ги е пазил, ги е изнесъл извън къщи, за да ги съхрани при бомбардировките. Сигурно сте чели в книгите, а аз съм виждал с очите си какво направиха американците от Дрезден. Такова нещо и в лош сън не можеш да сънуваш… Не знам кой се разбъбри, кой подслуша, но буквално на другия ден гъркът ме притисна. А аз вече бях предал папчицата на Миша, но го предупредих, че е опасно да я държи у себе си. Нали ще кажат — скрил я! И… отиде си момчето… Когато ме арестуваха и ме пратиха на съд, Миша научил и занесъл рисунките при другия наш добър приятел Ваня Никифоров. Помня, че успях да надраскам една бележка на Ваня, в смисъл: запази ги, защото непременно трябва да се предадат в музей, не бива да научават нищо тези със сините околожки, ще ги задигнат. Това е цялата история. Съдиха ме, лепнаха ми тази история с французите от Антверпен, понеже нямаха друг компромат срещу мен. И това ми стигна, че съм разкрил „важна държавна тайна“. За тази самодейност минимумът е десетката. Подкараха ме към родината заедно с власовците. Попаднах в Карлаг, това е в Казахстан. В петдесет и пета ме пуснаха, в петдесет и девета ме реабилитираха. Трябваше да се яде, а аз умеех само да воювам и да рисувам във вестника карикатури срещу подлите фрицове. Благодарение на Перфилев, на когото разказах веднъж цялата история, получих поръчки да правя копия на отделни платна в Ермитажа. Работех много, печелех малко, най-накрая спечелих за едно жилище. Срещу гробищата. Сега тук доживявам дните си… — Усмивката сякаш застина на лицето на Грачов, изсъхнало, изпънато от почти гланцовата му кожа. — А за тези рисунки веднъж ми разказа Иван Перфилев, беше отдавна. Трябва да потърсите в архивите. Като че ли Ваня Никифоров предал тази папка лично в ръцете на Орбели, тогавашния директор, и това било официално регистрирано някъде. Май че и моето име фигурирало там. Не зная. Пък и кой ли ще ме пусне в архивите? Там и до ден-днешен е пълно с тайна до тайна. А сега вие имате думата, действайте.