Фридрих Незнански - Опасно хоби

— Иван Иванович, вие нарисувахте такава картина, че по неволя се замислям накъде отиваме и за какъв дявол ни е всичко това… Но ви благодаря за този емоционален разказ. Честно казано, като ви видях, помислих: още един музеен плъх, на когото не му пука за моите грижи… Радвам се, че не съм бил прав. А сега, ако разрешите, в отговор на вашата истина, ето моята. Ще ви разкажа нещо и докато трае следствието, бих искал разговорът да си остане между нас. Нужна ми е професионална помощ, а не публична разгласа. Впрочем за това не съм споменал нито дума на дамата, която ме доведе при вас.

— Целият съм в слух — рече учтиво Перфилев.

И тогава Турецки му разказа накратко за историята с Константиниди, за колекцията му и изчезналите картини.

— Ох, тези гърци… — тъжно въздъхна Перфилев. — Костаки, сега пък този ваш Константиниди… Имаше и Христофоридис. Не, нямам нищо против нацията, честна дума. Напротив. Само онова, което древните гърци са дали на света, е достатъчно цялото човечество да им бъде благодарно до края на дните си. Константиниди, казвате? Е, ще се опитам да ви помогна…

И Перфилев започна да си припомня — от време на време отбелязваше, че е твърде вероятно да сгреши, защото не е бил свързан с трофейните фондове. Както се казва — Бог е милостив, затова доживях преклонна възраст — нещо необичайно за петдесетте години, ако не ми изневерява паметта… Може да се провери, ако някой е жив от онова време. Но ще са малко.

— Ваше право е да не ми повярвате и да кажете, че тези неща сте ги чели във вестниците. Да, сигурно, напоследък сякаш започнаха да повдигат малко по малко завесата, но явно никога няма да я вдигнат до края. Защото зад нея има прекалено много нещастия и кръв, всичко се е смесило — и подвигът на човешкия дух, и мерзостта, която няма равна на себе си. Наистина е така. Но мога да ви назова десетки изключително достойни имена, на хора, които загинаха в затворите и лагерите само заради неволния си досег с тайните от мазетата на Ермитажа. Само те да бяха! Беше време, млади човече, когато така нареченият изкуствовед в цивилен костюм, който придружава министъра на културата, съвсем не беше герой от вицовете. Горчиви времена… А на истинския познавач на изкуството, който няма ни най-малко отношение към тези граждани, се гледаше като на опасен за общественото спокойствие човек. Той бе носител на истинското знание, което, може би по погрешка, вие нарекохте „атрибутика“. Знание, млади човече, определящо корените, произхода, историята на художественото произведение. А тези знания се смятаха за ненужни и дори повече, за вредни. За това осъждаха. За да знаят хората по-малко! Да не помнят! За да не им държат сметка потомците! Извинете старческата лудост…

Гръмна оръдието на Петропавловската крепост. Раздадоха се аплодисменти. Турецки неволно се огледа. Зад тях, на брега, се тълпяха туристи, очакваха изстрела и снимаха крепостта, Нева и речното трамвайче до брега.

— Ето че удари пладне. — Перфилев се надигна от пейката. — Да ставаме, време е, така човек може да си докара на стари години радикулит. Елате да видим някои телефони, ако са се запазили… А по повод на ония „изкуствоведи“, за които имахте честта да чуете, ще ви разкажа един анекдот. Трябва да е било в Париж, в сградата на ЮНЕСКО, пристигнали делегации от раз лични страни. На Световен конгрес по опазване паметниците на изкуството и културата. Минавали делегации, отделни граждани, показвали си съответните документи и охраната ги пускала. Задал се известният господин Пабло Пикасо. Зашарил из джобовете си и съобщил на пазача, млад капрал, че си е забравил вкъщи документите. Пазачът попитал кой е този господин. „Аз съм художникът Пабло Пикасо.“ „А можете ли да докажете?“ — настоявал капралът. „Мога — отговорил художникът, — но ако обичате, ми дайте лист хартия.“ Дали му хартия, Пикасо извадил от джоба си молив и с един замах на ръката нарисувал знаменития гълъб, свил гнездо във войнишка каска. Подарил листа на капрала, който пък отдал чест, охраната поздравила художника и той влязъл в сградата. След него се задала разкошно облечена дама, висока блондинка със златна плитка, навита на главата й. С нея — двама джентълмени. Дамата ровила безуспешно из чантичката си и съобщила на капрала, че е забравила пропуска си в хотела, където е отседнала. Капралът, естествено, се заинтересувал коя е дамата. Министърът на културата на Съветския съюз, отговорила тя. А господата са с мен. Капралът кимнал одобрително, той уважавал Съветския съюз и неговия министър, но въпреки това поискал някакво доказателство, дори най-незначително. Дамата мълчала объркано, обърнала се към спътниците си, те само свили рамене. Накрая капралът решил да помогне: „Мадам министър, току-що мина господин Пикасо, той…“ „Кой беше този Пикасо“ — запитала дамата своите спътници. Те отново вдигнали рамене. Тогава капралът отдал чест, тракнал токове и ги поканил: „Заповядайте, влезте, госпожо министър на културата, заповядайте и вие, господа ле критик д’Ар!“