Фридрих Незнански - Опасно хоби

Турецки прихна, и то толкова заразително, че неволно направи впечатление на минувачите. Старецът бе много доволен. И погледът му, обърнат към следователя, видимо се стопли.

В кабинета си дълго рови из чекмеджетата, измъкваше папки с попивателна хартия, бележници, тетрадки, дълги телефонни указатели, дотолкова омърляни, че бяха станали почти неразбираеми. А Перфилев все продължаваше да прелиства и отгръща, да си шепне нещо под носа, докато най-сетне не посочи с пръст страница, изписана с толкова ситен почерк, че трябваше силна лупа за разчитането й. Но старецът не носеше дори очила, само дръпна листа по-далеч от очите си. Отлично, класическо далекогледство.

— Така — рече доволно той. — Бъдете любезен да запишете. Мисля, че е Автово, „Трамвайни проезд“, номер… апартамент… И съответно потърсете Константин Сергеевич Грачов. Лесно ще го намерите. Блокът е срещу гробищата, девететажен. Властта знае къде да заселва хората. Да не забравят. Мементо мори! Помни… Право да ви кажа, той е труден човек, но си има сериозни причини. Ако успеете да разговаряте, значи имате късмет. Мисля, че вашата папчица може да го заинтересува. Да не се окаже същата, заради която някога е станал скандалът в Германия. Срещнете се, премислете, ако решите да направите ревизия във фондовете, това ще го уточните заедно с най-големия началник. Тези дни ще се върне от Москва заместник-директорът по научните въпроси, с него може да уточните желанията си. Разбирате ли за кого говоря?

Сбогуваха се. Турецки пожела на Иван Иванович добро здраве и тръгна към дирекцията, където буквално се сблъска гърди с гърди с Вероника Мойсеевна, която изглеждаше твърде войнствено.

— Половин ден ви търся! — упрекна го тя на всеослушание. — Александър Борисович, къде изчезнахте?

Турецки разбра, че няма накъде да отстъпва — отзад бе стената, а мощната гръд на Вероника Мойсеевна настъпваше заплашително пред него, затова издаде напред дланите си и демонстрира, че целият е неин, докрай е във властта й. Само да не бърза и не тук…

Такава капитулация й харесваше. Тя знаеше, че ако още не си е запазил стая в хотела, може да го уреди за няколко дни в пансионата, в квартал „Новая деревня“ зад гара „Белоостровска“. Там е доста мило, близо е и не е скъпо. Ако той не възразява, може да отиде още сега. Личеше, че няма друга работа в музея и няма да има.

„Саша, могъща петдесетгодишна лелка ти предлага покровителството си, какво се кумиш? Най-подходящото време за установяване на по-тесни контакти!“ Той щеше да прихне, както одеве, ако не се страхуваше, че може веднага да бъде погребан или по-просто — размазан на същата тази стена, която вече усещаше с лопатките си. Истината и само истината, винаги си го повтаряше, защото излъжеш ли, ще се объркаш. А дори полуистината никога не те заплашва с бързо разобличение. Той обясни набързо, че предложението й го прави щастлив, но още днес трябва да отиде до Автово по важна работа.

— Каква работа ще имате в Автово, накрая на града? — смая се тя.

— Не аз, а Главната прокуратура има работа там — отговори той, за да отпаднат отведнъж въпросите. — Но ви обещавам. — Не каза какво, но го каза твърдо и недвусмислено.

— Ще ви чакам — кимна тя с пълно разбиране на отговорността.

„Ами чакай, каква ти е работата… Ще ме видиш другия път!“

— Как да стигна най-лесно до Автово?

— Само с метрото. А по-нататък?

— Ще повярвате ли, ако ви кажа, че имам работа на гробищата? — Той се приближи до ухото й, увиснало от внушителна тюркоазена обеца.

— Боже мой, какви страсти! Нямате ли друга работа в Москва?

„Да, тук не мога да й кажа истината, че тъкмо в Москва имам какво да правя. И то с много голямо удоволствие.“

На излизане от Ермитажа той си помисли със закъснение, че наистина трябва да пренощува някъде и може би напразно се отказа от предложената възможност. В края на краищата, ако правилно постави нещата, а той го умее, нищо не го заплашва.

Турецки лесно намери и улицата, и блока, и апартамента на Грачов. Но колкото и да звънеше на вратата, никой не отваряше. Даде ухо: вътре бе тихо.

Слезе пред входа и започна да се разхожда, като размишляваше кого да попита. Сред пладне е. Наоколо не се виждат почиващи хора. Нямаше ги дори вездесъщите баби, които обикновено клечат край входовете като врани. Дали да не пита съседите, може някой да се обади?

Пак се изкачи през стъпало на третия етаж. Позвъни на съседната врата — тишина. На следващата — също. Каква е тази кооперация, всички ли са умрели? Най-накрая зад четвъртата врата се чу бабешки глас, но вратата не се отвори.