Луиза Пенни: Красива мистерия

Politesse — учтивост

Quartier — квартал

Religieux — религиозен

Saint-Gilbert-Entre-les-Loups — Свети Гилберт сред вълците

Santé — наздраве

Service, intégrité, justice — Служба, почтеност, справедливост

Sûretè du Quèbec — квебекската полиция

Tableau vivant — жива картина

VoiláI — ето, готово

Voyageurs — пътешественици

В началото на деветнадесети век Католическата църква осъзнала, че има проблем. Може би — нека признаем — не само един. Но проблемът, който в този момент поглъщал вниманието й, бил свързан с "Часослова" — молитвата на часовете. Осем богослужения в ежедневието на католическата общност, на които се пеели псалми. Литургически песнопения. Грегориански хорали. Прости едногласни песни, изпълнявани от скромни монаси.

Нека го кажем без заобикалки: Католическата църква изгубила "Часослова".

Различните служби в рамките на религиозния ден все още се изпълнявали. Така наречените грегориански псалми продължавали да се пеят в някои манастири, но дори Рим признал, че те вече прекалено много се разминават с оригиналите и са смятани за нечестиви, даже варварски. Поне в сравнение с изящните и нежни песнопения отпреди векове.

Но един човек намерил решение.

През 1833 година младият монах отец Проспер [1] Проспер Луи Паскал Геранже (1805–1875). — б. пр. възродил абатството Сен Пиер в Солем, Франция, и приел за своя лична мисия да възкреси и оригиналните грегориански песнопения.

Това обаче създало друг проблем. Оказало се, след дълго разследване от страна на абата, че никой не знае как звучат оригиналните псалми. Нямало писмени сведения за най-ранните песнопения. Те били толкова стари, на повече от хилядолетие, че предшествали нотираната музика. Учели се наизуст, предавали се устно, след години учене, от монах на монах. Звучали леко и непринудено, но точно в простотата им се криела тяхната мощ. Първите псалми били успокояващи, съзерцателни, магнетични.

Древните песнопения оказвали такова дълбоко въздействие върху онези, които ги пеели и слушали, че се прочули като "красивата мистерия". Монасите вярвали, че пеят Божието слово с кроткия, утешителен и хипнотичен Божи глас.

Отец Проспер бил наясно, че някъде през девети век, хиляда години по-рано, един негов събрат монах също седял и съзерцавал мистерията на псалмите. Според църковните предания този анонимен монах бил навестен от божествена идея. Щял да направи писмен архив на псалмите. За да бъдат запазени. Твърде много от слабоумните му послушници допускали прекалено много грешки, докато се опитвали да научат църковното пеене. Ако словата и музиката наистина били божествени, както той вярвал с цялото си сърце, значи трябвало да бъдат съхранени на по-безопасно място от тези несъвършени човешки глави.

Отец Проспер, в собствената си каменна килия, в собственото си абатство, виждал как този монах седи по същия начин, в килия, която е точно като неговата. Абатът си представял как монахът придърпва към себе си парче тънък пергамент от агнешка кожа, а сетне топва подостреното си перо в мастило. Пише думите, текста — на латински, разбира се. Псалмите. А щом приключва, се връща към началото. Към първата дума.

Перото му увисва над нея.

Ами сега?

Как се документира музика? Как изобщо да съобщи нещо толкова възвишено? Опитва се да напише инструкции, но се получава твърде тромаво. Думите сами по себе си никога не биха могли да изразят как тази музика се издига над нормалното човешко състояние и възнася човека до божественото.

Монахът изпада в затруднение. Занимава се с монашеските си дела ден след ден, седмици наред. Присъединява се към останалите за молитва и работа. И пак молитва. Припява псалмите. Поучава младите послушници, които лесно се разсейват.

И един ден забелязва, че се вторачват в ръката му, докато той направлява техните гласове. Нагоре, надолу. По-бързо, по-бавно. Тихо, тихо. Знаят думите наизуст, но за самата музика зависят от сигналите на ръката му.

Същата нощ, след вечернята, този незнаен монах сяда до скъпоценния пламък на свещта и втренчва поглед в псалмите, старателно записани върху пергамента. После потапя перото си в мастилото и изрисува първата музикална нота.

Прилича на вълничка върху дума. Една-единствена къса и крива чертичка. После още една. И още една. Рисува ръката си. Стилизирана. Дава знак на невидим монах да извиси гласа си. Още по-високо. После да задържи. И пак нагоре, още по-високо. Да задържи там само за миг, сетне да се спусне стремглаво надолу и да се понесе в шеметен музикален полет.