Карин Фоссум - Окото на Ева

— Щом казвате.

— Доскоро.

Той затвори вратата и заключи.

Наскоро боядисаната жилищна кооперация на улица „Росенкранц“ № 16 беше по-зелена от всякога.

Той паркира до гаража. Тъкмо излезе от колата и видя Ян Хенри в далечината при люлките. За миг малкият се поколеба притеснен, но после заприпка към Сейер.

— Мислех, че вече няма да дойдеш.

— Нали ти обещах. Как си?

— Горе-долу.

Детето сви тесните си рамене и сплете крака.

— Мама вкъщи ли е?

— Ами да.

— Повозиха ли те истински на мотора?

— Да. Но в твоята кола е по-готино. На мотора духа много лошо — добави малкият.

— Изчакай ме тук, Ян Хенри. Донесъл съм ти нещо.

Сейер тръгна към входната врата, а момченцето седна обратно на люлката. Юрун Айнарсон отвори по клин. А дали точно това не са чорапогащи, зачуди се Сейер. Отгоре носеше дълъг пуловер. Косата й беше още по-силно изрусена.

— А, вие ли сте?

Той кимна учтиво. Тя бързо отстъпи назад и го покани с ръка да влезе. Остана прав в стаята, пое въздух и я загледа сериозно.

— Този път имам само един-единствен въпрос. След като ви го задам, ще си тръгна веднага. Но си помислете добре, преди да ми отговорите, защото е важно.

Тя кимна.

— Знам, че Айнарсон е бил много стриктен по отношение на колата. Грижел се е за нея и я е поддържал изключително. Изпитвал е огромно нежелание да я дава назаем. Вярно ли е?

— Ще ви подшушна, че колата много му се свидеше. По тази причина го тормозеха в службата.

— И все пак, случваше ли се по изключение да я даде на някого? Да знаете някога да го е правил? Дори и да е било веднъж.

Тя се поколеба.

— Ами да, случвало се е. Но изключително рядко. Давал я е на един от приятелите си, с когото излизаха често. Един от пивоварната. Онзи нямаше кола.

— Знаете ли името му?

— Аз… направо ме е страх да споменавам имена — огледа се тя, все едно предусещате неясна опасност. Понякога я даваше на Педик. Петер Фредрик.

— Арон?

— Да.

Сейер кимна бавно. Отново прикова поглед върху снимката от сватбата на семейство Айнарсон и светлата коса го впечатли.

— Ще дойда пак — почти прошепна той. — Извинете ме, но такива случаи отнемат време, а има още много неща за изясняване.

Госпожа Айнарсон кимна и го изпрати до вратата. Ян Хенри скочи и се затича към него, този път по-непринудено.

— Бързо мина.

— Да — съгласи се Сейер замислено. — Сега обаче трябва да намеря един тип адски бързо. Ела с мен до колата.

Отвори багажника и извади пазарски плик на „Фина“.

— Монтьорски костюм за теб. Знам, че ще ти е голям, но ти ще пораснеш.

— Я! — очите му светнаха. — С много джобове! Скоро ще ми става, мога да го навивам.

— Да, разбира се.

— А кога ще дойдеш пак?

— Не след дълго.

— Сигурно имаш много работа.

— Да, горе-долу. Но понякога вземам почивни дни. Искаш ли някой път да се разходим пак с колата?

Ян Хенри не отговори. Гледаше към пътя, по който с рев приближаваше голям мотор „Бе Ем Ве“, нарушавайки тишината.

— Ето го и Педик.

Ян Хенри помаха вяло. Сейер се обърна и загледа мъжа в черен кожен костюм, който мина покрай статива за колелета, спря и си свали каската. Светлокос мъж със средно дълга коса, вързана на малка конска опашка на врата. Дръпна ципа на кожения костюм и разкри оформящия се бирен корем. Като цяло приличаше на Айнарсон. На лоша светлина може би дори не се долавяше разлика.

Сейер продължи да го гледа чак докато мъжът започна да се върти нервно върху мотора. Полицаят се усмихна, кимна леко и подкара колата.

— Къде беше?

Карлсен го чакаше в приемната отдавна. Времето течеше, а още никой не се беше обадил с щастливата вест, че малката Ранхилд си е вкъщи жива и здрава. Все още бе в неизвестност. Карлсен изглеждаше напрегнат.

— У Юрун Айнарсон — Сейер беше трескав, нещо, което рядко се случваше. — Слушай, трябва да говоря с теб.

Поздравиха с кимане Бренинген и се отдалечиха по коридора.

— Трябва незабавно да извикаме на разпит един мъж — обясни Сейер. — Петер Фредрик Арон. Единственият от приятелите на Айнарсон, на когото от време на време е гласувано доверие да кара „Манта“-та. От време на време. Работи в пивоварната, посещава често Юрун. След изчезването на Айнарсон са го разпитвали. Срещнах го току-що пред блока на „Росенкранц“. И знаеш ли какво? Двамата много си приличат. На слаба светлина човек дори би ги объркал. Разбираш ли?

— Къде е в момента?

— Още е при нея, надявам се. Албум ще почака, така или иначе там има наши хора. Вземи Скаре и го доведете незабавно. Аз ще чакам тук.