Карин Фоссум - Окото на Ева

Нещо грапаво и студено удари Ева със страшна сила. Беше паднала по лице и лежеше по корем на тревата. Реката следваше пенливия си бяг, напълно безучастна, както и преди. С почуда Ева усети как цялото й тяло бавно се схваща. Не можеше да помръдне нито един мускул, нито дори пръстите си. Надяваше се скоро някой да ги открие. Започна да замръзва, защото земята беше студена и мокра.

Тя повдигна глава. Погледът й попадна върху синьо-бяла маратонка и се плъзна нагоре по крака му. Изненада се как не беше паднал. Изглеждаше абсурдно, сякаш е заспал, докато е проверявал двигателя. Иначе беше странно, че нищо не се случи. Нито изскочиха хора, нито завиха сирени. Само двамата, сами в тъмнината.

Никой не ги беше видял. Никой не знаеше къде са, нито дори, че са заедно.

Тя се надигна с усилие и се олюля. Дрехите й бяха мокри и лепкави. От колата до водата я деляха около десет-дванадесет метра, а той не беше твърде едър — някъде към седемдесет килограма. Самата тя тежеше шестдесет. Трябва да успее. Ако преди да го намерят, тялото измине известно разстояние в посока към града, а тя премести колата, те едва ли ще открият местопрестъплението, където тя без съмнение е оставила следи. Ослуша се, изненадана от ясния ход на мислите си, и се приближи към колата. Внимателно вдигна капака и го закрепи. Тялото не помръдна. Налагаше се да пипне гладкото яке с огромни кървави петна. Инстинктивно си запуши носа, сграбчи го за раменете и дръпна рязко. Той полетя назад и като чувал падна върху краката й. Тя ги отдръпна. Той лежеше по гръб, тя се надвеси над него и изведнъж й хрумна да вземе портфейла му. Нима това ще ги забави да разберат кой е?! Беше абсурдно. Хвана го под мишниците, обърна се, погледна реката и започна да го влачи. Оказа се по-тежък, отколкото предполагаше, но по мократа трева тялото с разкрачени крака се хлъзгаше при всяко дърпане. На всеки две издърпвания тя си почиваше и така бавно приближи водата. По едно време спря, загледа се в бледото му теме и пак продължи. Стигна до брега, пусна го и внимателно потопи стъпалото си. Беше плитко. Направи още няколко крачки. Пързаляше се по гладките камъни, но продължи да гази. Водата преля над ботушите й и нахлу леденостудена към стъпалата й. Въпреки това направи още няколко крачки и спря, чак когато водата стигна до над коленете й. После се върна. Хвана тялото отново и го задърпа към бурното течение, което го пое бързо и на нея й олекна. Тя навлизаше навътре, ала в един момент усети заплашителната струя да удря бедрата й. Тогава го обърна по корем. Водата се разплиска, тялото се олюля няколко пъти и се понесе стремително по течението. В черната река тилът се виждаше като светло петно. Водата стигаше до ханша й, тя стоеше като омагьосана и гледаше след него. Изведнъж се случи нещо странно. Единият му крак се надигна над водата, а главата му изчезна надолу. Изглеждаше, сякаш се гмурка. Чу се слаб плисък на фона на равномерното бучене и после той изчезна. Ева остана да гледа в очакване, че пак ще се покаже, но реката препускаше в тъмнината. Бавно излезе на брега, обърна се и пак се вторачи. После тръгна към колата. Внимателно спусна капака. Намери фенера и портфейла и отвори багажника. Вътре беше чисто и подредено. Откри шушляков зелен гащеризон и го облече. Още беше с ръкавиците, изобщо не ги беше сваляла. Настани се на шофьорското място, но веднага изскочи обратно навън и затърси из тревата. Намери канията точно пред колата и я мушна в джоба. Горе на пътя отминаха няколко коли. Затова тя изчака известно време, преди да запали фаровете. Когато утихна, подкара бавно през малката горичка. Пусна радиатора на максимална степен и излезе на пътя. Краката й представляваха две буци мъртво месо. „Сигурно ще го открият, щом съмне. А може да се е закачил някъде и да е потънал.“ Поне така й се бе сторило. Сякаш дрехите или едната му ръка се бяха заклещили в нещо на дъното, може би дърво, паднало във водата, или каквото и да било. Нищо чудно да лежи там и да се клати на течението, докато водата и рибите почистят изцяло скелета. Ева отбеляза мислено, че колата е удобна за управление. Поддържаше равна скорост по пътя към града. При всяко разминаване с друга кола спираше да диша, сякаш някой можеше да види случилото се през прозореца. На моста сви по магистралата в посока Ховланд и сметището. Там ще се отърве от колата. Ще я намерят бързо, предположи тя, още на следващия ден. Няма смисъл да изчезва завинаги. Така или иначе ще изгубят време, търсейки на сметището сред боклуците. А той може би ще се носи бавно чак до морето и ще пристигне на друго място, в друг град. Ще падне още по-голямо търсене на неточно място, а времето ще тече и ще покрие със сив прах всичко.