Карин Фоссум - Не поглеждай назад

Юнас хвърляше по едно око към кучето, докато говореше с полицаите, и гладеше голото си теме със силната си ръка. Не беше съвсем плешив — къдрава кестенява коса обточваше черепа му, а очите му бяха необикновено тъмни. Мъж, среден на ръст, но с мускулесто тяло и наченки на паласки, видимо към трийсет и девет-четирийсетгодишен. Като млад вероятно е бил по-тъмно копие на Скаре. Имаше хубави черти на лицето и добър загар, като че ли от южен плаж.

— Не искате ли да си купите кученце? — умолително ги погледна той.

— Аз имам леонбергер — осведоми го Сейер — и се съмнявам да ми прости, ако домъкна у дома ново кутре. Много е разглезен.

Юнас кимна към дивана. Издърпа напред ниската масичка, та двамата мъже да се промъкнат.

— Снощи срещнах Фрицнер до гаража, върнах се от панаир в Осло. Той ми каза. Още не съм в състояние да го асимилирам. Не биваше да я пускам от колата, можеше да я задържа. — Той разтърка очи и пак хвърли поглед към кучето. — Ани идваше често у дома. Гледаше децата. Познавам и Сьолви. Ако се беше случило на нея — тихо рече той, — нямаше да се изненадам. Сьолви е от онези жени, които лесно биха се съгласили да се качат в колата на непознат. В ума й са само момчета. Но Ани… — Той ги погледна. — Ани беше по-равнодушна към такива неща и внимаваше много. А май си имаше и приятел.

— Да, така е. Познавате ли го?

— Не, не, никак. Виждал съм го само от разстояние по улицата. Двамата бяха доста срамежливи, дори не се държаха за ръце. — Мисълта го накара да се усмихне тъжно.

— Накъде отивахте, когато качихте Ани?

— На работа. Помислих, че Хера ще ражда, но мина много време, без да се появят никакви признаци.

— Кога отваряте магазина?

— В единайсет.

— Доста късно.

— Да, но сутрин хората си купуват мляко и хляб. Сещат се за персийски килими чак след като задоволят по-първичните си нужди.

Той се усмихна иронично на собствения си коментар.

— Имам галерия за килими — обясни той. — Намира се в центъра, на улица „Капелен“.

Сейер кимна.

— Ани е отивала при Анете Хорген да си пишат заедно домашното. Спомена ли ви нещо по въпроса?

— Домашно ли? — удиви се Юнас. — Не, не ми каза нищо.

— Но е носила раница на гърба си?

— Да. Сигурно й е служила за прикритие, знам ли. Разбрах само, че отивала до магазина на Хорген.

— Разкажете ни какво видяхте.

Юнас кимна.

— Ани тичаше по стръмния наклон до колелото, аз я подминах и спрях на спирката. Попитах я иска ли да се качи. Беше тръгнала към Хорген, а дотам е доста път. Не че Ани беше мързелива, напротив, беше доста жизнена. Постоянно тичаше. Сигурно е била в превъзходна форма, но все пак се качи при мен и ме помоли да я оставя до магазина. Помислих си, че сигурно ще пазарува или има среща. Оставих я там и продължих. Забелязах обаче мотоциклета, паркиран до магазина. Последно видях как тя се насочи натам. Тоест, не знам дали мотоциклетистът е чакал точно нея, не го познах. Само видях как тя тръгна натам с решителни стъпки и не се обърна назад.

— Опишете мотоциклета.

Юнас разпери безпомощно ръце:

— Очаквах да ми зададете този въпрос, но не разбирам от мотоциклети. Браншът, в който работя, е, меко казано, различен. Видях само хром и стомана.

— А на цвят?

— Мотоциклетите не са ли черни?

— Не е задължително.

— Със сигурност не беше яркочервен, иначе щях да го запомня.

— Голям и мощен ли беше, или малък? — поинтересува се Скаре.

— Стори ми се голям.

— А водачът?

— Не се виждаше как изглежда. Носеше каска, а на нея имаше нещо червено. Не ми приличаше на зрял мъж, а по-скоро на младеж.

Сейер кимна и се наведе напред.

— Възможно ли е да сте видели приятеля на Ани? Той има мотоциклет.

Юнас се намръщи и зае отбранителна поза.

— Виждал съм го само от разстояние. Мотоциклетистът до магазина се намираше далеч от мен и носеше каска. Не мога да кажа дали е бил той. Дори не желая да го намекна.

— Не ви карам да кажете, че е бил той — присви очи Сейер. — Питам ви само дали според вас е възможно да е бил той. По думите ви мотоциклетистът е бил млад. А беше ли слаб?

— Не е лесно да се определи, когато човекът е облечен в кожен екип — отвърна безпомощно Юнас.

— Но защо решихте, че е млад?

— Ами не знам — объркано отвърна той. — Какво да ви кажа? Нали Ани е млада, логично е и той да е млад. Сигурно и позата на тялото му ме е навела на тази мисъл. — Изглеждаше несигурен. — Откъде да знам, че това ще се окаже важно.

Отново се изправи и коленичи до кучето.