Карин Фоссум - Не поглеждай назад

Сейер се засмя в шепата си.

— Според нея се видял само облак прах — угрижено сподели госпожа Албюм.

— Все пак спомена кола — напомни й Сейер. — Струва си да опитаме.

Той сложи ръка върху рамото на детето.

— Затвори очи — посъветва я той — и се помъчи да си я представиш. После я нарисувай, както си я видяла. Недей да рисуваш някаква кола, а точно онази, която си видяла с Раймон.

— Добре, де — нетърпеливо отвърна малката.

Сейер деликатно избута госпожа Албюм във всекидневната и й направи знак да оставят Рагнхил сама в кухнята. Госпожа Албюм застана до прозореца и се загледа в далечната синева. Денят беше мъглив, а пейзажът напомняше картина от епохата на норвежкия национален романтизъм.

— Няколко пъти съм оставяла Рагнхил на Ани — тихо сподели тя. — Ани гледаше децата безупречно. Беше преди няколко години. Взе Рагнхил и заедно слязоха до града. Останаха там цял ден, карали влакче на площада, качвали се по ескалаторите и с асансьора в Търговския център, изобщо любимите занимания на Рагнхил. Ани имаше природна дарба да общува с малчугани. Беше различна, грижовна.

Сейер чу как детето в съседната стая рови из кутията с цветни моливи.

— Познавате ли сестрата на Ани, Сьолви?

— Да, по физиономия. Но тя е само полусестра на Ани.

— Така ли?

— Не знаехте ли?

— Не — призна той.

— Това не е тайна за никого в селото — простичко обясни тя. — Двете са доста различни. По едно време имаха доста неприятности с бащата на Сьолви. Отнеха му правото да вижда детето си, едва ли някога ще го преживее.

— Защо?

— Обичайните провинения: злоупотреба с алкохол и упражняване на насилие. Това обаче е версията на майката, а Ада Холан е много серт жена и не знам дали да й вярвам.

— Мм — кимна Сейер. — Сьолви обаче вече е пълнолетна, нали? И може сама да взема решения?

— Май е твърде късно. Вече не поддържат никаква връзка. Не спирам да мисля за Ада — додаде тя. — Моята дъщеря се върна, но не и нейната.

— Готово! — извика Рагнхил от кухнята.

Отидоха да видят рисунката й. Рагнхил седеше с наклонена на една страна глава и не изглеждаше особено доволна. По-голямата част от листа беше запълнена със сив облак прах. От него се подаваше муцуната на кола. Виждаха се фаровете и предната броня. Капакът на мотора беше дълъг като на голяма американска кола, а бронята — оцветена в черно. Колата сякаш се усмихваше широко, без да й се виждат зъбите, фаровете бяха поставени под наклон и приличаха на очи на китаец.

— Много шум ли вдигаше колата, когато мина покрай вас? — попита Сейер.

Той се наведе над масата и усети сладкия аромат на дъвката в устата на Рагнхил.

— Много.

Загледа се в рисунката й.

— Ще направиш ли още една рисунка заради мен? Можеш ли да нарисуваш само фаровете на колата?

— Нали ги виждаш на тази! — посочи рисунката си тя. — Стояха накриво.

Той кимна, сякаш на себе си.

— А какъв цвят беше колата, Рагнхил?

— Ами, май не беше сива, но нямам голям избор с моливите — важно разклати кутията тя. — Тук няма такъв цвят, какъвто ми трябва.

— Какъв?

— Не му знам името.

В главата на Сейер изплуваха имена на какви ли не цветове: сиена, петрол, сепия, антрацит.

— Рагнхил — подзе той, — помниш ли дали на покрива на колата имаше нещо?

— Антени ли?

— Не, нещо по-голямо. Според Раймон на покрива имало нещо голямо.

Тя се втренчи в Сейер и поразмисли.

— Да! — неочаквано възкликна тя. — Малка лодка.

— Лодка ли?

— Черна и малка.

— Не знам какво щях да правя без теб — усмихна се Сейер и щракна с пръсти покрай антените на главата й. — Елисе, какво хубаво име имаш.

— Никой не ме нарича така. Всички ми казват Рагнхил.

— Аз ще те наричам така.

Тя се изчерви от смущение, затвори кутията с моливи, сгъна скицника и ги бутна към него.

— Не, те са за теб.

Тя мигом отвори кутията и продължи да рисува.

— Едно от зайчетата е легнало настрани!

Раймон стоеше до вратата в спалнята на баща си и неспокойно се люлееше насам-натам.

— Кое?

— Цезар, Белгийския боец.

— Ами убий го тогава.

От ужас Раймон пръдна. Това с нищо не промени застоялия въздух в стаята.

— Но то още диша!

— Няма да храним умиращи животни, Раймон. Слагай го на дръвника. Брадвата е в гаража зад вратата. Пази си ръцете! — добави той накрая.

Раймон се оттегли и се заклатушка мрачно към клетките на зайците в двора. За миг се втренчи в Цезар през бодливата тел. „Заекът прилича досущ на бебе — помисли си той. — Свил се е като мека топка.“ Очите на животното бяха затворени. Не помръдна, когато Раймон отвори клетката и предпазливо провря ръка вътре. Той лекичко погали заека по гърба. Тялото му беше топло, както винаги. Раймон го хвана здраво за кожата на тила и го повдигна. Заекът слабо ритна с крачета. Явно нямаше сили.