Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

Беше я наричал Кати само един път преди това и тогава, също както сега, беше искал нещо от нея. Дори в онзи момент на физическа близост това ѝ се беше сторило превзето. Тя го погледна.

– Ти не я познаваш добре, нали? Тя само чакаше баща ти да умре, за да си признае. Не искаше да го остави и му беше обещала, че няма да бъде пратен в дом. Това беше единствената причина да мълчи. Беше казала на мистър Хинкс за Сали, когато отиде с него в дома му по-рано тази вечер.

– Но тя беше толкова спокойна, докато се правеха всичките разкрития!

– Предполагам, че искаше да разбере какво се е случило. Никой от вас не ѝ каза нищо. Мисля, че се тревожеше най-много за това да не би ти да си отишъл при Сали и да си заключил вратата.

– Знам. Тя направи опит да ме попита. Помислих си, че ме пита дали аз съм убиецът. Ще трябва да ѝ намалят присъдата. В края на краищата не е било предумишлено. Джефсън защо не побърза да дойде. Обадихме се по телефона.

Катерин подреждаше книгите от нощното шкафче и се чудеше дали да ги опакова. Стивън продължи:

– Ще я пратят в затвора, така или иначе. Майка ми в затвора! Кати, мисля, че няма да го понеса!

И Катерин, която от малка беше научена да харесва и много да уважава Елинор Макси, също не беше сигурна, че ще понесе всичко това и загуби търпение.

– Не можеш да го понесеш! Много ми харесва! Не трябва ти да го понасяш, а тя. Само че ти я изпрати там, нали помниш.

Веднъж започнала да говори, Катерин не можеше да спре и раздразнението ѝ възприемаше все по-личен израз.

– И още нещо, Стивън. Не знам какво изпитваш към нас... към мен, ако щеш. Не искам да говоря за това отново, просто ти казвам сега, че между нас всичко е свършено. О, господи, не стъпвай върху хартията! Опитвам се да опаковам с нея.

Сега вече тя плачеше сериозно като животинче или малко дете. Думите ѝ станаха неразбираеми и той едва отгатваше какво казва.

– Бях влюбена в теб, но вече не съм. Не знам какво очакваш сега, но това няма значение. Всичко е свършено.

И Стивън, който нито за миг не си беше помислил, че това трябва да продължава, погледна надолу към нея – лицето на червени петна, подпухналите, изпъкнали очи – и почувства, незнайно защо, тръпка на огорчение и съжаление.

Един месец след като Елинор Макси получи по-лека присъда за непредумишлено убийство, Далглийш, в един от малкото си свободни дни, минаваше с колата си през Чадфлийт на връщане за Лондон от широкото устие на Есекс, където беше зазимил деветметровата си платноходка. Не се отклоняваше много, макар че не знаеше какво точно го накара да измине допълнителните пет километра виещ се, засенчен с дървета път. Мина покрай къщата на Пулън. В гостната стая лампата беше запалена и на фона на спуснатите завеси се очертаваше силуетът на алзаското куче направено от гипс в двора. Последва приютът на „Сейнт Мери“. Къщата изглеждаше празна, самотна бебешка количка на предната врата подсказваше, че вътре има живот. Селото беше безлюдно, унесено в спокойствието на следобедния чай. Когато минаваше пред магазина на Уилсън, там спускаха щорите на вратата след последния купувач. Беше Дебора Риско. В едната ръка носеше тежка кошница за пазар и той инстинктивно спря колата. Нямаше време за нерешителност или неудобство: взе кошницата от ръцете ѝ, а тя седна на мястото до него, преди той да си даде сметка за собствената си смелост и нейната сговорчивост. Скритият поглед, който хвърли към спокойния профил на гордата глава, установи, че напрегнатият ѝ израз го няма. Не беше загубила нищо от красотата си и излъчваше спокойствие, което му напомни за майка ѝ.

Когато колата свърна в отклонението за Мартингейл, той се подвоуми, но тя поклати глава почти незабележимо и той продължи. Брезите сега бяха златисти, но здрачът им изсмукваше цвета. Първите паднали листа шумяха смачкани под гумите. Къщата се показа такава, каквато я беше видял първия път, но посивяла сега и малко злокобна в смрачаващия се ден. Като влязоха, съблече коженото си яке и свали шала си.

– Благодаря. Радвам се за това. Стивън е взел колата в града тази седмица, а Уилсън разнася стока по къщите само в сряда. През цялото време нещо се свършва, защото съм забравила да го купя. Искате ли нещо за пиене, чай или нещо друго? – Тя се усмихна закачливо. – Сега не сте на работа. Или сте?

– Не – каза той. – Не съм на работа сега. Просто си пилея времето.

Тя не поиска обяснение и той я последва в гостната. Тук беше по-прашно, отколкото преди и някак по-голо, но опитното му око видя, че истинска разлика няма, разчистен бе само личният живот, воден тука навремето.