Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

Дебора се намести неловко на стола си.

– Вие, изглежда, знаете много за нея. Ако е знаела, че годежът не е възможен, защо се е съгласила? Щеше да спести на всички много тревога, ако беше казала истината на Стивън.

Далглийш погледна към нея.

– Щеше да спаси собствения си живот. Но с този характер можела ли е да каже такова нещо? Оставало ѝ е малко време да чака. Мъжът ѝ е щял да се върне след един-два дни. А предложението на д-р Макси е просто едно допълнително усложнение, което за мис Сали е добре дошъл повод да се забавлява на чужд гръб. Да не забравяме, че тя не е приела предложението открито. Не съм изненадан, че се е държала по този начин. Тя очевидно не е харесвала мисис Риско и е давала израз на това, като е говорела толкова по-свободно, колкото повече е наближавало времето да се върне мъжът ѝ. Това предложение ѝ е дало шанс за нови забавления. Мисля, че когато посетителят е отишъл при нея, тя е лежала по гръб на леглото си в унесено, щастливо и доволно спокойствие, убедена, че държи в ръцете си и семейство Макси, и цялото положение, и широкия свят. Нито един от десетките хора, които съм разпитал, не е казал за нея, че е добра по душа. Мисля, че не е проявила доброта и към посетителя си. Подценила е силата на гнева и отчаянието, изправили се насреща ѝ. Може да се е изсмяла. И когато повторно е направила това, силните пръсти на ръцете са се впили в шията ѝ.

Беше настъпила тишина. Филикс Хърн я наруши грубо.

– Сбъркали сте си професията, инспекторе. Този драматичен спектакъл заслужава по-голяма публика.

– Не се прави на глупак, Хърн. – Стивън Макси вдигна лице, останало без цвят, изтерзано от умора. – Не виждаш ли, че той е предоволен от реакцията, която имаме? – Той се обърна към Далглийш във внезапен пристъп на гняв. – Чии ръце? – поиска да чуе той. – Защо да продължаваме с този фарс? Чии ръце, питам.

Далглийш не му обърна внимание.

– После нашият убиец отива до вратата и изгасява лампата. Това трябва да бъде моментът на неговото бягство. Но тогава идва съмнението. Може би поради нуждата да се убеди за последен път, че Сали Джъп е наистина мъртва. Може би защото малкият се размърдва в съня си и това отключва естествения човешки порив да помогнеш на дете, което плаче само край мъртвата си майка. А може би заради егоистичното опасение, че плачът ще разбуди къщата, преди да успее да избяга. Каквато и да е причината, лампата бързо е запалена отново. И пак изгасена. Дебнещият в края на поляната в сянката на дърветата Сидни Проктър вижда това и приема, че е сигналът, който той чака да му бъде даден. Светва с фенерчето и се прокрадва по края на поляната към задната врата, като внимава да не излезе от прикритието на храстите.

Когато Далглийш млъкна, присъстващите впериха поглед в Проктър. Сега самообладанието му се беше възвърнало и той беше загубил предишната си нервност и отбранителната си свирепост. Той изслуша историята нормално и спокойно, сякаш споменът за онази ужасна нощ и големият, насочен към него интерес на другите в стаята го беше освободил от вина и притеснение. Сега, когато беше престанал с шумните себеоправдания, за присъстващите стана по-лесно да го търпят. И той като тях беше в някаква степен жертва на Сали. Те слушаха и споделяха неговия страх и отчаянието, което го беше завело пред вратата ѝ.

– Помислих, че съм пропуснал първото запалване на лампата. Тя беше казала две примигвания, затова почаках малко и наблюдавах. После помислих, че е по-добре да рискувам. Нямаше никакъв смисъл да се мотая. Бях стигнал далече и беше по-добре да продължа. Така или иначе, тя щеше да го разбере. Не беше лесно да събера трийсет лири. Изтеглих каквото можах от моята сметка – всичко на всичко десет лири. Вкъщи имах само парите за телевизора. Взех и тях и заложих часовника си в един магазин в Кенингбъри. Човекът видя, че съм доста отчаян и не ми даде колкото часовникът струваше. Но все пак събрах достатъчно, за да ѝ затворя устата. Бях написал и разписка, която да подпише. След сцената в конюшнята вече много внимавах с нея. Мислех си, че просто ще ѝ дам парите, ще я накарам да подпише разписката и ще се прибера вкъщи. Ако се опиташе да прави нови номера, щях да я заплаша, че ще съобщя в полицията, че ме изнудва. Разписката щеше да има смисъл, ако се стигнеше до това, но аз мислех, че няма. Тя просто искаше парите и след това щеше да ме остави на мира. Нямаше да има смисъл друг път да опитва пак, нали така? Не мога да осигурявам пари само защото някой ми нарежда и Сали знаеше това много добре. Хич не беше глупава тя, нашата Сали!