Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

– Но той може да е левичар.

– Може, мис Бауърс, но не е, и уликите сочат, че Сали е удушена със силен натиск на здрава дясна ръка.

Той обърна ръката и я плъзна по масата към Проктър.

– Това е, разбира се, ръката, която едно малко момче е видяло да отваря вратичката в конюшнята на Бокок. Има само един човек измежду всички въвлечени в този случай, който е в състояние да ходи с кожени ръкавици на градински празник посред горещо лято. Това беше важна следа, по която стигнахме до човека. Но имаше и други. Мис Бауърс е съвсем права. Мистър Проктър е бил в Мартингейл онзи следобед.

– Какво от това, че съм бил? Сали ме покани да отида. Племенница ми беше, нали така?

– О, я стига, Проктър – каза Филикс. – Остава да ни кажеш, че това е било проява на роднински дълг, че си се отбил да провериш дали всичко е наред с бебето. Колко ти поиска тя?

– Трийсет лири – каза Проктър. – Трийсет лири ми поиска и нека сега да видим какво ще ги прави.

– И понеже е имала нужда от трийсет лири – продъл-жи Филикс безмилостно, – тя, естествено, се е обърнала към своя най-близък роднина, от когото е очаквала помощ. Трогателна история.

Преди Проктър да отговори, Далглийш се намеси:

– Помолила е за трийсет лири, защото е искала да има готови пари за връщането на мъжа ѝ. Били са се разбрали, че тя ще продължи да работи и ще спестява колкото може. Сали е искала да спази уговорката докрай, макар и вече да е била с бебе. Възнамерявала е да получи тези пари от чичо си по начин, до който често се прибягва. Казала му е, че скоро ще се омъжва, но без да уточни за кого, и че тя и нейният съпруг ще разкажат как той се е отнасял с нея, ако не плати за мълчанието им. Заплашила го е, че ще го уличи в работата му и пред почтените му съседи в Кенингбъри. Казала му е, че ѝ е отнел правата, но ако реши да плати, нито тя, нито съпругът ѝ някога ще напомнят за себе си или ще създават неприятности на семейството му.

– Но това е изнудване! – извика Катрин. – Той е трябвало да ѝ каже, че може да разправя каквото си поиска. Кой щеше да ѝ повярва? От мене нямаше да получи и една пара!

Проктър седеше мълчаливо. Останалите, изглежда, бяха забравили за присъствието му. Далглийш продължи:

– Мисля, че мистър Проктър сигурно щеше да последва съвета Ви, мис Бауърс, ако племенницата му не беше използвала един конкретен израз. Изтъкнала е, че той я е лишил от правата ѝ. Вероятно не е имала предвид нещо повече от това, че е имало разлика в отношението към нея и братовчедка ѝ, макар че мисис Проктър отрича. Тя може обаче и да е знаела повече, отколкото ние си мислим. Но по причини, които не е нужно да обсъждаме тук, този израз е притеснил нейния вуйчо необичайно много. Реакцията му вероятно е издала това и Сали, която е достатъчно интелигентна, веднага се е усетила. Мистър Проктър не е добър артист. Решил е да разбере какво знае племенницата му и колкото повече се е опитвал, толкова повече се е издавал. Когато са се разделяли, за Сали вече е било ясно, че тези трийсет лири, а може би и повече, са ѝ вързани в кърпа.

Проктър със стържещ глас каза:

– Поисках да ми даде квитанция, ако искате да знаете. Беше ми ясно какво е намислила.

Казах ѝ, че съм готов да ѝ помогна този път, защото ще се жени и ще има разходи. Но това ще бъде краят. Ако се опита отново, ще отида в полицията и ще покажа квитанцията като доказателство.

– Нямаше да се опита пак – каза Дебора тихо. Мъжете насочиха погледи към нея. – Сали нямаше да постъпи така. Тя просто си е играела с вас. Изпитвала е удоволствие да ви гледа как играете по свирката ѝ. Ако вземе отгоре на това и трийсет лири, толкова по-добре. Но истинското ѝ наслаждение е било да гледа как се гърчите. Тя нямаше да ви изнудва пак. От такива забавления на човек му втръсва бързо. Сали обичаше всеки път да си намира нова жертва.

– О, не, не – Елинор Макси вдигна ръце в жест на протест. – Тя наистина не беше такава. Ние не я познавахме истински.

Проктър не ѝ обърна никакво внимание и неочаквано се усмихна на Дебора, сякаш виждаше съюзник в нейно лице.

– Това е точно така. Вие знаете каква беше тя. Само ме разиграваше. Беше го намислила. Вечерта трябваше да ѝ занеса трийсетте лири. Накара ме да вървя след нея до къщата и горе до стаята ѝ. Най-лошото беше това дебнене и озъртане на влизане и на излизане. Точно тогава се срещнахме на стълбите. Тя ми показа задната врата и каза, че ще я отвори в полунощ, за да вляза. Трябваше да чакам в сянката на дърветата в края на ливадата, докато тя не запали и не угаси бързо лампата в стаята си. Това щеше да ни е сигналът.