Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

– Ако Сали е умряла преди Стивън да се върне от гостуването си при Бокок, значи няма как да е бил и той – заключи Катерин.

Далглийш забеляза, че за първи път някой от тях говори конкретно за евентуална вина на член от семейството. Стивън Макси каза:

– Откъде знаеш, че е била мъртва тогава? Беше жива в десет и половина вечерта и мъртва на сутринта. Това е, което се знае от всички.

– Не е точно така – отговори Далглийш. – Двама души могат да посочат много по-точно времето на смъртта. Единият е убиецът, но има и още един човек, който може да помогне.

Някой чукаше на вратата – на прага стоеше Марта с шапка и престилка, невъзмутима както винаги. Косата ѝ беше опъната назад под странната старомодна шапка, глезените ѝ преливаха над черните обувки с връзки. Ако семейство Макси виждаха в мислите си отчаяна жена, стиснала онова издайническо шишенце, запътила се към познатата ѝ кухнята като уплашено животно, те по никакъв начин не го показаха външно. Тя изглеждаше така, както всеки път и въпреки че вече беше станала чужда на семейството, тя им оставаше по-близка, отколкото те бяха помежду си. Тя не даде обяснение за присъствието си, само съобщи: „Мистър Проктър за инспектора“. После веднага се оттегли и неясната фигура, която стоеше зад нея, пристъпи напред. Проктър беше прекалено ядосан, за да се смути, че го въвеждат така безцеремонно в стая, пълна с хора, очевидно заети с личните си грижи. Той, изглежда, не забелязваше никого, освен Далглийш и се устреми ядосано към него.

– Вижте какво, инспекторе, трябва да имам защита. Така не може. Опитвах се да се добера до вас в участъка. Не искаха да ми кажат къде сте, моля ви се! Но аз няма да се откажа, колкото и да ме разиграва онзи сержант в участъка. Сетих се, че ще ви намеря тук. Нещо трябва да се направи.

Далглийш го изглед изпитателно и после попита:

– Кое „така не може“, мистър Проктър?

– Онзи млад човек, съпругът на Сали. Беше у дома и ме заплаши. Беше пиян, ако искате да знаете. Не съм аз виновен, че тя е убита. И му го казах. Няма да позволя да разстройват жена ми и съседите. Чуваше се как крещи обидни думи по цялата улица. Дъщеря ми също беше там – не е хубаво пред дете. Невинен съм за това убийство, както много добре знаете и искам защита.

Той изглеждаше така, сякаш наистина имаше нужда от защита, и то не само от Джеймс Ричи. Беше мършав, зачервен в лицето, дребен мъж с вид на ядосана кокошка и имаше навика да си тръска главата, като говори. Беше облечен спретнато, но евтино. Сивият шлифер беше чист, а меката шапка, която стискаше, беше с нова панделка. Внезапно Катерин каза:

– Вие бяхте тук в къщата в деня на убийството, нали? Видяхме ви по стълбите. Сигурно сте идвали от стаята на Сали.

Стивън погледна към майка си и каза:

– По-добре влезте и се присъединете към нашата молитва, мистър Проктър. Казват, че публичните признания се отразяват добре на душата. Вие сте избрали добър момент да се появите. Предполагам, че ще искате да научите кой е убил вашата племенница?

– Не! – извика Хърн внезапно и яростно. – Не ставай глупак, Макси. Не го замесвай в това.

Гласът му помогна на Проктър да почувства къде се намира. Той насочи вниманието си към Филикс и изглежда, не му хареса това, което видя.

– Значи, не мога да остана! Ами ако реша да остана? Аз имам право да знам какво става. – Той се взря в неприветливите, изпитателни лица наоколо. – Искате да съм аз, нали? Всичките. Не мислете, че не знам. Искате да го припишете на мене, ако можете. Щях да съм загазил, ако беше отровена или ударена по главата. Жалко, че един от вас не се е сдържал и е посегнал на живота ѝ. Но има нещо, което не можете да ми припишете и това е удушаването. А, защо? Ето защо!

Изведнъж той направи конвулсивно движение, чу се прищракване и последва момент като от комедийна сцена – дясната му ръка падна с тъп звук върху бюрото пред Далглийш. Всички се втренчиха слисани в нея – тя лежеше като неприлична отломка, гумените ѝ пръсти свити за просия. Като дишаше тежко, Проктър дръпна един стол под себе си с ловко движение на лявата си ръка и седна триумфално, а Катерин обърна бледите си очи с укор към него, сякаш беше труден пациент, който си позволява много.

Далглийш взе ръката.

– Ние, разбира се, знаехме за това, макар че за моя радост, тогава вниманието ми беше привлечено без излишна драма. Мистър Проктър е загубил дясната си ръка при злополука с бомба. Хитроумната изкуствена ръка е изваяна от слепени пластове памучен плат. Тя е лека и здрава и има три оформени пръста със стави между кокалчетата като при истинска ръка. Когато стегне лявото си рамо и леко отдалечи ръката от тялото си, той може да дръпне жица, която тръгва от това рамо и стига до палеца на изкуствената ръка. По този начин той противодейства на пружина, която държи изкуствения палец притиснат към неподвижния показалец и го отваря. Щом отпусне рамото, напрежението в жицата изчезва и пружината автоматично притиска палеца върху неподвижния показалец. Както виждате, това е умно изобретение и мистър Проктър може да прави много неща с него. Може да си върши разни работи, да кара велосипед и да има почти нормален вид. Но има едно нещо, което той не може да прави с него – да удушава с ръка.