Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

После продължи:

– Тежката външна врата беше отворена, както тя ми беше казала. Носех си фенера и лесно намерих стълбите и се качих до стаята ѝ. Тя ми беше показала пътя този следобед. Беше много лесно. Къщата беше съвсем тиха. Ще си помислиш, че е празна. Вратата на Сали беше затворена и никаква светлина не проникваше нито през ключалката, нито под вратата. Това ми се стори странно. Чудех се дали да почукам, но не ми се искаше да вдигам шум. В къщата беше толкова тихо, почти призрачно. Накрая отворих вратата и извиках шепнешком. Тя не отговори. Осветих стаята с фенерчето и насочих лъча към леглото. Тя лежеше в него. Отначало помислих, че е заспала. Отдъхнах си. Почудих се дали трябва да ѝ оставям парите до възглавницата. После си казах „Защо по дяволите да го правя?“. Тя беше поискала да дойда. Да беше стояла будна. Освен това бързах да се махна от къщата. Не знам кога точно си дадох сметка, че тя не спи. Приближих се до леглото. Тогава разбрах, че е мъртва. Странно как познаваш, че е така. Знаех, че не е болна или в безсъзнание. Сали беше мъртва. Едното око беше затворено, а другото – полуотворено. Сякаш ме гледаше. Протегнах лявата си ръка и спуснах клепача ѝ. Не знам какво ме накара да я докосна. Много глупаво нещо е това. Просто трябваше да затворя това втренчено око. Чаршафът беше подпъхнат под брадичката ѝ като че ли някой я беше завил грижливо. Смъкнах го надолу и видях следите по шията ѝ. Дотогава думата „убийство“ не ми беше минала през ум. Когато ми хрумна, си загубих ума. Трябвало е да си дам сметка, че това е било работа на десняк и никой няма да ме заподозре, но човек не мисли така, когато е изплашен. Продължавах да стискам фенера, но така треперех, че светлината правеше кръгчета около главата ѝ. Не можех да го държа насочено. Опитвах се да мисля ясно и се чудех какво да направя. Тогава осъзнах, че тя е мъртва, а аз съм в нейната стая с парите. Разбирате какво щяха да си помислят хората. Знаех, че трябва да се махна. Не помня как стигнах до вратата, но вече беше късно. Чувах стъпки по коридора. Бяха далечни. Предполагам, че нямаше да ги чуя при друг случай. Но бях толкова напрегнат, че чувах как ми бие сърцето. За секунда свалих резето на вратата и се облегнах на нея, спрял да дишам. От другата страна на вратата стоеше жена. Тя почука много тихо и попита: „Сали, спиш ли, Сали?“. Говореше много тихо. Как може да е смятала, че ще я чуят. Може би ѝ е било все едно. Оттогава съм мислил за това много, но в онзи момент не можех да чакам да я видя какво ще реши да прави. Може да е чукала по-силно, може да е разплакала детето, може да си е дала сметка, че нещо не е наред и да е извикала другите. Но аз трябваше да се махна. За щастие, съм в добра форма и високото не ме плаши. Не че беше много високо. Измъкнах се през страничния прозорец, онзи закрития от дърветата, а водосточната тръба ми дойде добре. Не си нараних ръката, а меките обувки, с които карам колелото, просто залепнаха за стената. На около метър от земята се плъзнах и тупнах долу. Навехнах си глезена, но не го почувствах тогава. Хвърлих се в тъмното под дърветата и чак тогава погледнах назад. Стаята на Сали не светеше. Започнах да се успокоявам.

След малко продължи:

– Бях скрил колелото в храстите отстрани на пътя. Така се зарадвах, че стои там! Уверявам ви! Едва когато се качих на колелото, си дадох сметка за глезена. Не можех да натискам педала с него. Но все пак потеглих. Вече мислех какво да кажа. Трябваше да имам алиби. Когато стигнах до Финчуърди, нарочно направих злополука. Не беше трудно. Пътят там е тих и отляво има висока ограда. Блъснах силно колелото в нея и предното колело поддаде и се изкриви. После срязах предната гума с джобното си ножче. За себе си нямаше какво да се тревожа. Изглеждах както трябва за ролята, която играех. Глезенът ми вече беше отекъл и ми беше лошо. По някое време през нощта трябва да е заваляло, защото бях мокър и ми беше студено, макар че не си спомням дъжда. Мина време, докато добутам колелото до вкъщи и вече минаваше един часът, когато се прибрах. Трябваше да пазя тихо, затова оставих колелото в градината отпред и си влязох. Беше важно да не събудя мисис Проктър, преди да върна назад и двата часовника долу в хола. Ние нямаме часовник в спалнята – нито стенен, нито настолен. Вечер навивам златния и го държа до леглото. Ако само можех да вляза, без да събудя жената, мислех, че всичко ще е наред. Но явно нямах късмет. Тя беше будна и се ослушваше за вратата, защото излезе на площадката горе на стълбата и извика. На мене ми беше дошло вече в повече, затова я пратих да си ляга и ѝ казах, че се качвам. Тя ме послуша, както прави обикновено, но аз знаех, че след малко ще слезе. Все пак успях, докато тя си облече халата и слезе предпазливо долу, да върна часовниците на дванайсет часа. Тя се засуети около мене и взе да ми прави чай, а аз нямах търпение тя да се върне в леглото си преди някой от градските часовници да удари два пъти. Както и да е, отпратих я най-накрая и тя се качи горе, за да има достатъчно време да се наспи. С мене нещата стояха различно, искам да ви кажа. Да не дава господ друга нощ като тази! Може да говорите каквото искате за нас и колко лошо сме се отнасяли към Сали. Според мене тя съвсем добре се оправяше, след като ни остави. Но ако е мислела, че ѝ е зле при нас, онази нощ е намерила каквото е търсила, тази проклетница.