Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

– Няма? Така ли?

– Във всеки случай знаем кой не я е убил – каза Катерин. – Не е бил Стивън или Дерек Пулън, защото те имат алиби. И не е бил мистър Проктър заради ръката му. Сали не може да е била убита от чичо си.

– Не, не може – каза Далглийш. – Нито от Марта Бултитафт, която не е знаела как момичето е умряло, докато мистър Хърн не ѝ е казал. Нито от вас, мис Бауърс – чукали сте на вратата и сте се опитали да разговаряте с нея, след като тя е била умряла. Нито от мисис Риско, чиито нокти щяха да оставят следи от одраскване. На никого ноктите не могат да пораснат толкова за една нощ, а убиецът не е бил с ръкавици. Нито от мистър Хърн, каквото и да иска той аз да си мисля. Мистър Хърн не е заел коя е стаята на Сали. Трябвало е да попита мистър Макси къде да занесе стълбата.

– Само глупакът разкрива какво знае. Може да съм се преструвал.

– Само че, не си – каза Стивън рязко. – Можеш да си запазиш проклетата загриженост за себе си. Ти си последният, който би искал Сали да умре. Ако тя се беше заселила тука, Дебора можеше и да се омъжи за теб. Повярвай ми, нямаше да я имаш при никакви други обстоятелства. Сега тя няма никога да се ожени за теб и ти го знаеш.

Елинор Макси вдигна поглед и каза тихо:

– Аз отидох в стаята ѝ да говоря с нея. Изглеждаше, че бракът няма да е толкова лошо нещо, ако тя наистина беше привързана към сина ми. Исках да разбера какво чувства. Бях уморена и е трябвало да изчакам до сутринта. Лежеше на леглото и си пееше. Всичко щеше да е наред, ако не беше направила две неща. Тя ми се присмя и ми каза, Стивън, че ще има дете от тебе. Стана толкова бързо. В един момент беше жива и се смееше, а в следващия беше мъртва в ръцете ми.

– Значи, ти си била? – прошепна Катерин. – Ти си била.

– Разбира се – каза Елинор Макси полека. – Помислѝ сама. Кой друг може да е бил?

Семейство Макси мислеше, че да отидеш в затвора е като да отидеш в болница, само че по-принудително. И двата случая представляваха неестествено и доста плашещо преживяване, при което жертвата се усамотява, а околните демонстрират решителна бодрост, с която се надяват да внушат доверие, а не да бъдат заподозрени в безсър-дечност. Елинор Макси, придружена от една спокойна и тактична полицайка, отиде да се наслади за последен път на удобството на банята в своята къща. Тя беше настояла за това и както става при подготовка за болница, никой не искаше да ѝ каже, че къпането е първата процедура, на която те подлагат, като влизаш в затвора. Или може би има разлика между тези, които още нямат присъда, и осъдените да лежат в затвор? Филикс може би знаеше, но никой не го питаше. Шофьорът на полицейската кола чакаше наоколо, следеше какво става, без да се намесва, като санитар придружител в линейка. Следваха последни инструкции, съобщения за приятели, телефонни разговори и припряно събиране на багаж. Мистър Хинкс пристигна от дома си, задъхан, но не и изненадан, решен да се държи твърдо, готов да предложи съвет и утеха, но самият той имаше нужда от това толкова много, че Филикс го хвана здраво под ръка и тръгна с него обратно към дома му. От един прозорец Дебора наблюдаваше как двамата се губят от погледа ѝ и за малко се зачуди какво ли си говорят. Докато тя се качваше по стълбите, за да отиде при майка си, Далглийш се обаждаше по телефона в хола. Погледите им се срещнаха. За секунда тя си помисли, че той се кани да каже нещо, но той наведе глава към слушалката и докато минаваше край него, тя осъзна, внезапно и без изненада, че ако нещата стояха иначе, той щеше да бъде мъжът, към когото тя би се обърнала за подкрепа и съвет.

Стивън, останал сам, усети мъката си много силно, сразяваща болка, която нямаше нищо общо с недоволство и досада – състояния, които той беше приемал за нещастие. Беше изпил две чаши уиски, но бързо усети, че пиенето не му помага. Това, от което имаше нужда, беше някой, който да го утеши в нещастието и да го увери, че то е напълно несправедливо. Отиде да потърси Катерин.

Намери я коленичила пред малък сандък в стаята на майка му – увиваше буркани и бутилки в хартия. Когато го погледна, видя че тя е плакала. Той се стресна и подразни. В къщата не беше останал човек, който да не страда. Катерин никога не беше усвоила изкуството да плаче трогателно. Може би това обясняваше защо рано се беше научила да понася стоически както скръбта, така и други неща. Стивън реши да пренебрегне тази намеса в неговата мъка.

– Кати – каза той. – Защо, за бога, тя си призна? Хърн беше съвсем прав. Никога нямаше да го докажат, ако тя си беше мълчала.