Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

Дебора се насочи към вратата.

– Защото тя вече създава неприятности, нали така. Лека нощ.

Въпреки неудачното начало първите седмици от пребиваването на Сали Джъп в Мартингейл минаха успешно. Дали тя самата мислеше така, не се знаеше. Никой не я попита за мнението ѝ. Тя беше обявена от цялото село за момиче с голям късмет. Както често се случва с хората, облагодетелствани като нея, тя беше по-малко благодарна, отколкото би трябвало. Прикриваше чувствата си зад маска на смиреност, почтителност и желание да се учи, която повечето хора с готовност приемаха за искреност. Това обаче не подведе Марта Бултитафт и вероятно не би подвело и семейство Макси, ако си бяха направили труда да помислят по този въпрос. Но те бяха прекалено заети със собствените си проблеми всеки за себе си и твърде облекчени от осезаемото намаляване на тяхното бреме в домакинството, за да се обезпокоят предварително.

Марта трябваше да признае, че бебето отначало не създаваше проблеми. Тя отдаваше това на отличната подготовка на мис Лидъл, тъй като не можеше да допусне, че лошите момичета могат да бъдат добри майки. Джеймс беше спокойно дете и през първите два месеца в Мартингейл изглеждаше доволен, че се спазват часовете за храненето му, без да се налага да обявява глада си твърде шумно – спеше между всеки две хранения, блажено заситен с мляко. Това не можеше да продължи дълго. И със започването на така нареченото от Сали „смесено хранене“ Марта добави няколко сериозни оплаквания в своя списък. Изглеждаше, че Сали с нейните задачи на майка никога не излизаше от кухнята. А Джими бързо навлизаше в онзи стадий от детството, в който храненето не е толкова приятна необходимост, колкото възможност за упражняване на власт. Внимателно настанен на високия стол, той извиваше с възторг здравия си гръбнак в пристъп на съпротива, плювайки балони от мляко и каша през стиснатите си устни в знак на несъгласие, което внезапно преминаваше в чаровна покорна невинност. Сали шумно му се смееше, притискаше го към себе си с любов и умиление и с презрение пренебрегваше осъдителното мърморене на Марта. Седнал на стола с гъстата си къдрава коса, със стърчащия си малък нос, почти скрит между червени бузки, твърди като ябълки, той сякаш владееше кухнята на Марта като един миниатюрен властен цезар на трон. Сали прекарваше все повече време с детето си и Марта често виждаше сутрин русата ѝ глава наведена над количката, откъдето внезапно изникваше пухкаво краче или ръчичка, което ясно говореше, че дългото време, прекарвано в сън, е вече в миналото. Без съмнение, нуждите му нарастваха. Засега Сали успяваше да се справя с работата, която ѝ възлагаха, и да съвместява изискванията на сина си с тези на Марта. Ако напрежението започваше да става видимо, това се долавяше само от Стивън с чувство на някакво угризение при връщането му вкъщи на всеки две седмици. Мисис Макси се интересуваше от Сали периодично, питаше я дали работата ѝ не е прекалено много и се радваше, че получава отговор, който я задоволява. Дебора не забелязваше или ако забелязваше, не казваше нищо. Във всеки случай беше трудно да се разбере дали Сали е преуморена. Естествено бледото ѝ лице под гъстата разрошена коса и тънките ръце ѝ придаваха крехкост и уязвимост, нещо, което Марта намираше за много подвеждащо. „Твърда като орех и хитра като вагон маймуни“, беше мнението на Марта.

Пролетта разцъфна бавно в лято. Листата пробиха пъпките и клоните на буковите дървета се облякоха в яркозелено, а над алеята легна шарена сянка. Викарият отпразнува Великден с радост сред обичайните взаимни обвинения между енориашите по повод църковната украса. Мис Полак в приюта „Сейнт Мери“ получи безсъние, за което доктор Епс ѝ предписа специални хапчета, а две от възпитаничките на приюта сключиха брак с неугледните, но очевидно разкайващи се бащи на техните бебета. Мис Лидъл прие две други грешници на тяхно място. Сам Бокок рекламира конюшнята си в Чадфлийт Ню Таун и се изненада от броя на младежите и девойките, които с нови, не по мярка бричове и яркожълти ръкавици, бяха готови да платят по 7 шилинга и 6 пенса на час, за да минат бавно на кон през селото под негово наблюдение. Саймън Макси лежеше в своето тясно легло и нито се подобряваше, нито се влошаваше. Вечерите станаха по-дълги и розите цъфнаха. Градината на Мартингейл ухаеше на тях. Докато береше рози и ги подреждаше в къщата, Дебора имаше чувството, че градината и Мартингейл чакат нещо. Къщата винаги беше най-красива през лятото, но тази година тя усети атмосфера на очакване, на лошо предчувствие едва ли не, което беше чуждо на обичайното хладно спокойствие на имението. Понесла розите към къщата, Дебора се отърси от тази болна фантазия с горчивата мисъл, че най-заплашителното събитие, надвиснало над Мартингейл, е ежегодният църковен празник. Когато думите „в очакване на една смърт“ изведнъж ѝ хрумнаха, тя твърдо си каза, че баща ѝ не е по-зле, дори може да се смята, че е малко по-добре, а къщата няма как да знае. Тя си даде сметка, че в увлечението ѝ по Мартингейл няма много разум. Понякога се опитваше да овладее това свое увлечение, като говори за времето, „когато ще трябва да продаваме“, сякаш самият звук на думите можеше да бъде и предупреждение, и талисман.