Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

– Интересен случай ли има, докторе? – попита бодро тя.

– Слава богу, не, мис Бауърс. – Доктор Епс се оглеждаше разсеяно наоколо, търсейки чантата си. – Вече има три деца. Симпатична жена е, а и предпочита аз да съм там. Господ знае защо! Би могла да се справи и сама, без окото ѝ да мигне. Е, довиждане, Елинор, и благодаря за прекрасната вечеря. Смятах да се кача при Саймън, преди да тръгна, но ще дойда утре, ако може. Ще ти трябва нова рецепта за сънотворното, предполагам. Ще я донеса. – Той кимна добродушно на компанията и потегли с мисис Макси през коридора.

След малко чуха как колата му изрева надолу по алеята. Той беше сърцат шофьор и харесваше малки бързи коли, от които се измъкваше трудно и в които изглеждаше като развилняла се стара зла мечка.

– Ами, това е – каза Дебора, когато моторът на колата заглъхна. – Сега, какво ще кажете да отидем долу в конюшнята да видим Бокок и конете? Стига Катерин да иска да се разходи.

На Катерин много ѝ се ходеше на разходка, но не с Дебора. Наистина, мислеше си тя, просто е невероятно как Дебора не може или не желае да види, че тя и Стивън искат да бъдат сами двамата. Но щом Стивън не показва ясно това, тя едва ли може нещо да направи. Колкото по-скоро той се ожени далеч от всичките си роднини жени, толкова по-добре за него. Кръвта му ще изпият, мислеше Катерин, която бе срещала този женски тип в своите разходки из модерната художествена литература. Дебора, неподозираща тези вампирски намерения, щастливо ги изведе през отворения прозорец на моравата.

Конюшнята, която някога беше конюшня на Макси, а сега – собственост на мистър Самюъл Бокок, беше само на около двеста метра от къщата и другата страна на моравата. Старият Бокок беше там, лъскаше хамут на светлината на ветроупорен фенер и свирукаше през зъби. Той беше дребен загорял мъж с лице като на джудже, с присвито око и широка уста, а удоволствието, което изпита, като видя Стивън, беше очевидно. Всички отидоха да видят трите коня, с които Бокок се опитваше да започне малкия си бизнес. „Колко нелепо беше – помисли си Катерин, – когато Дебора вдигна такава врява, че си търкат муцуните в лицата им с такава гальовна нежност, сякаш са хора. Разстроен майчински инстинкт“, помисли си тя ядосано. „Няма да е зле да изразходва част от тази енергия за детското отделение. Не че ще бъде много полезна.“ Искаше да се върнат в къщата. Конюшнята беше безупречно чиста, но силната миризма на коне, които са препускали, не можеше да се прикрие и по някаква причина Катерин се подразни от това. В един момент жилестата загоряла ръка на Стивън се оказа много близо до нейната върху шията на животното. Поривът да докосне тази ръка, да я погали, дори да я вдигне до устните си стана за миг толкова силен, че трябваше да затвори очи. И тогава, в мрака, изникнаха други запомнени картини, неприлично приятни, на същата тази ръка, полуобвила гърдата ѝ, още по-загоряла на фона на бялата ѝ кожа, движеща се бавно и нежно, предвестник на щастието. Тя залитна, излизайки навън в пролетния полумрак, и чу зад себе си бавната, колеблива реч на Бокок и резките гласове на двамата Макси, които отговаряха заедно. В този момент тя разбра, че отново е настъпил един от онези опустошителни моменти на паника, които я завладяваха периодично, откакто бе обикнала Стивън. Те идваха непредизвестени и всичкият ѝ здрав разум и воля бяха безпомощни пред тях. Това бяха моменти, когато всичко изглеждаше нереално и тя можеше почти физически да почувства как надеждите ѝ потъват. Цялата ѝ мъка и несигурност се съсредоточаваха в Дебора. Дебора беше врагът. Дебора, която е била омъжена, която е имала поне шанса да бъде щастлива. Дебора, която беше красива, егоистична и ненужна. Като слушаше гласовете зад себе си в нарастващата тъмнина, на Катерин ѝ призля от омраза.

Докато се върнаха в Мартингейл, тя се беше съвзела и черната пелена пред очите ѝ се бе вдигнала. Беше се възстановила до нормалното си състояние на доверие и сигурност. Легна си рано и поддала се на настроението си в момента, почти повярва, че той може да дойде при нея. Каза си, че това би било невъзможно в къщата на баща му, проява на безразсъдство от негова страна, нетърпима злоупотреба с гостоприемството от нейна страна. Но чакаше в тъмнината. Скоро чу стъпки по стълбите – неговите и на Дебора. Братът и сестрата се смееха тихичко. Дори не се спряха пред нейната врата.

На горния етаж в ниската, боядисана в бяло стая, коя-то беше негова от детските години, Стивън се протегна на леглото си.