Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

– Уморен съм – каза той.

– Аз също. – Дебора се прозя и седна на леглото до него. – Вечерята беше доста мрачна. Мама не трябваше да кани гости.

– Всички са такива лицемери.

– Няма как да не са. Възпитани са по този начин. Освен това мисля, че онзи Епи и мистър Хинкс не са много наред.

– Мисля, че се държах като глупак – каза Стивън.

– Ти доста се разгорещи, малко като сър Галахад, който се втурва в защита на набедената девица, макар че тя сигурно е сторила повече грехове, отколкото други са сторили на нея.

– Ти не я харесваш, нали? – попита Стивън.

– О, скъпи, не съм мислила за това. Тя просто работи тук. Знам, че това е много назадничаво за твоите напредничави идеи, но то само звучи така. Просто тя не ме интересува по никакъв начин, нито пък тя се интересува от мене.

– Съжалявам за нея. – В гласа на Стивън се долавяше раздразнение.

– Това стана ясно по време на вечерята – каза Дебора сдържано.

– Ядоса ме тяхното проклето самодоволство. И онази жена – Лидъл. Нелепо е една стара мома да се разпорежда в приют, какъвто е „Сейнт Мери“.

– Не виждам защо не. Може и да е малко ограничена, но е мила и съвестна. Освен това мисля, че „Сейнт Мери“ вече е натрупал прекалено много сексуален опит.

– За бога, не се шегувай, Дебора!

– А какво да правя? Виждаме се само веднъж на две седмици. Трудно е да гледаш как на задължителните вечери на мама, Катерин и мис Лидъл се кикотят, защото мислят, че си загубил ума си по красиво девойче. Този вид вулгарност е нещо, което Лидъл особено цени. До утре цялото село ще научи кой какво е казал.

– Ако си мислят така, трябва да са луди. Аз почти не съм се виждал с момичето. Не съм говорил още с нея. Нелепо е да се мисли така!

– Точно това искам да кажа. За бога, скъпи, дръж си рицарските инстинкти под контрол, когато си вкъщи. Мислех си, че е достатъчно да проявяваш социалната си отговорност в болницата и да не правиш това вкъщи. Така не е удобно да се живее с тебе, особено за тези от нас, на които им липсва социално чувство.

– Днес съм малко напрегнат – каза Стивън. – Не съм сигурен какво да направя.

За Дебора беше лесно да разбере веднага какво той иска да каже.

– Тя е много мрачна, нали? Защо не сложиш край на цялата история елегантно? Разбирам, че има история, коя-то трябва да приключи.

– Много добре знаеш, че има – или имаше. Но как?

– Това за мене никога не е било трудно. Изкуството е да накараш другия да повярва, че той е скъсал. След няколко седмици даже аз започвам да вярвам, че така е станало.

– А ако мъжете не искат да играят тази игра?

– Тогава мъжете умират и червеите ги изяждат, но не от любов.

Стивън би искал да попита кога и дали Филикс Хърн може да бъде убеден, че той е скъсал. Помисли си, че по този и други въпроси Дебора проявява безжалостност, каквато на него му липсваше.

– Сигурно се държа като страхливец в такива случаи – каза той. – Никога не ми е лесно да се отърва от някои хора, дори ако са пълни досадници.

– Не ти е лесно – отговори сестра му. – Такъв си. Много слаб и много податлив. Трябва да се ожениш. Мама много ще се зарадва. За жена с пари, ако можеш да я намериш. Не прекалено богата, разбира се. Просто красиво богата.

– Без съмнение. Но за кого?

– Наистина, за кого?

Изведнъж Дебора, изглежда, загуби интерес към въпроса. Надигна се от леглото и отиде да се облегне на перваза на прозореца. Стивън наблюдаваше профила ѝ, толкова подобен на неговия и в същото време тайнствено различен, очертан на фона на черната нощ навън. Вените и артериите на умиращия ден се проточваха по хоризонта. От градината долу се носеше богатото сладостно ухание на английската пролетна нощ. Легнал в хладния мрак, той зат-вори очи и се отпусна сред спокойствието на Мартингейл. В такива моменти разбираше прекрасно защо майка му и Дебора заговорничат и кроят планове да запазят наследството му. Той беше първият в рода Макси, учил медицина. Беше правил каквото иска и семейството му приемаше това. Би могъл да избере нещо по-малко, но не можеше да си представи какво. С времето, ако оцелееше въпреки тежката работа, рисковете и зверската конкуренция, би могъл да стане консултант. Би могъл дори да успее толкова, че да поддържа сам Мартингейл. Междувременно те ще се борят с всички сили, ще пестят от домакинството, без да нарушават неговото удобство, ще ограничат даренията, които правят, ще работят повече в градината, за да спестят трите шилинга на час на стария Първис, и няма да назначават необучени момичета за помощници на Марта. Нищо от това няма да му причини неудобства, само ще гарантира, че Стивън Макси ще наследи баща си, така както Саймън Макси беше наследил своя. Само ако можеше да се наслаждава на Мартингейл, на неговата красота и спокойствие, но без да носи толкова отговорност и вина.