Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

Църковният празник Сейнт Чед ставаше в имение-то Мартингейл всеки юли от времето на прадядото на Стивън. Организираше се от комитет за празника, който се състоеше от викария, мисис Макси, доктор Епс и мис Лидъл. Техните административни задължения никога на бяха трудни, тъй като празникът както и църквата, която той подпомагаше, продължаваше да съществува без промяна от година на година, символ на неизменността насред хаоса. Но комитетът приемаше отговорностите си сериозно и се събираше в имението често през юни и началото на юли, за да взима решения, същите като взетите предишната година, изговорени със същите думи в същата приятна обстановка. Единственият член на комитета, който понякога се чувстваше истински неловко по повод на празника, беше викарият. По своя благ начин той предпочиташе да види най-доброто у всеки и вменяваше достойни подбуди, когато можеше. Включваше и себе си в това опрощение, тъй като отдавна като служител на Бога беше открил, че благотворителността е политика, както и добродетел. Но веднъж годишно мистър Хинкс се изправяше пред някои нелицеприятни факти за своята църква. Тревожеше се, че се е затворила в кръг от избраници и това влияеше зле на размирните покрайнини на Чадфлийт Ню Таун, подозираше, че тя е по-скоро социална, а не духовна сила в живота на селото. Веднъж беше предложил празникът да започне с молитва и църковен химн, но единственият член на комитета, който подкрепи това предложение, беше мисис Макси, чието основно възражение беше, че празникът всеки път изглежда безкраен.

Тази година мисис Макси чувстваше, че Сали ще ѝ помага с готовност. Имаше много помощници за самото протичане на празненството, нищо че някои от тях искаха да се забавляват колкото може повече и да работят колкото може по-малко, но отговорностите и задълженията не свършваха с успешната организация на деня. Повечето от членовете на комитета очакваха да бъдат поканени на вечеря в Мартингейл, а Катерин Бауърс беше писала, че тази събота, денят на празника, е един от свободните ѝ дни и се пита ще бъде ли в голяма тежест, ако се самопокани на един от „Вашите съвършени уикенди далеч от шума и мръсотията на този ужасен град“. Това не беше първото такова писмо. Катерин винаги беше по-нетърпелива да види децата, отколкото децата искаха да видят нея. При някои обстоятелства би било добре. Тя щеше да бъде неподходящ партньор за Стивън във всяко отношение, макар че горката Кати искаше да види единствената си рожба успешно омъжена. Самата тя се беше омъжила, както казваха, несполучливо в социално отношение. Крисчън Бауърс беше художник с повече талант, отколкото пари, без претенции за нищо друго, освен че е гений. Мисис Макси го беше виждала веднъж и не го беше харесала, но за разлика от неговата съпруга тя му повярва, че е художник. Беше купила едно от ранните му платна за Мартингейл, едно полегнало голо тяло, което сега беше окачено в нейната стая и ѝ доставяше радост и удоволствие, за които никакво гостоприемство, оказвано от време на време, не можеше да бъде достатъчна отплата. За мисис Макси това беше нагледен урок как една глупава прищявка може да се превърне в необмислен брак. Но понеже удоволствието беше все още истинско и ново и защото някога беше ходила на училище заедно с Кати Бауърс и приемаше, че е важно старите и сантиментални приятелства да се поддържат, тя смяташе, че Катерин трябва да бъде приета като нейна лична гостенка, ако не и на децата ѝ.

Имаше обаче други неща, които малко я тревожеха. Мисис Макси не обръщаше голямо внимание на онова, което другите хора понякога наричат „атмосфера“. Запазваше спокойствие, като с помощта на неумолимия си здрав разум се справяше с тези трудности, които бяха твърде очевидни да бъдат пренебрегнати, и пренебрегваше другите.

Но в Мартингейл се случваха неща, които трудно можеше да подмине. Някои от тях бяха очаквани, естествено. Мисис Макси въпреки цялата си нечувствителност не можеше да не усети, че Марта и Сали не са равностойни в кухнята и че на Марта ще ѝ бъде трудно отначало. Но не беше очаквала, че с всяка изминала седмица ще ѝ става все по-трудно. След поредица от необучени и необразовани прислужнички, които идваха в Мартингейл, защото слугуването им предлагаше единствен шанс за работа, Сали изглеждаше като образец на интелигентност, способност и изисканост. На нея можеше да ѝ се възлагат задачи с пълната увереност, че ще бъдат изпълнени, докато при другите преди нея дори постоянните, търпеливи пов-таряния довеждаха само до убеждението, че е по-лесно сам да си свършиш работата.