Филлис Джеймс - Убийството на прислужницата

– Защо? Стивън ли преследва?

– Не бъди вулгарен, Филикс. Можеш да предположиш нещо много по-умно от това. Всъщност тя, изглежда, му е направила впечатление и аз мисля, че това е нарочно. Иска му съвети за бебето, когато той си идва вкъщи, въпреки че аз се опитвам да ѝ обясня, че той е хирург, а не педиатър. И горката стара Марта не може да каже една думичка против нея, без той да се втурне в нейна защита. Ще видиш, когато дойдеш в събота.

– Кой друг ще бъде там освен тази интригуваща Сали Джъп?

– Стивън, разбира се. И Катерин Бауърс. Ти се запоз-на с нея последния път, когато беше в Мартингейл.

– Точно така. С много кръгли очи, но с приятна фигура и по-интелигентна, отколкото ти или Стивън бяхте готови да ѝ признаете.

– Ако те е впечатлила толкова много – отвърна Дебора с лекота, – можеш лесно да изкажеш възхищението си този уикенд и да осигуриш на Стивън глътка въздух. Той беше доста увлечен по нея някога и сега тя се държи като залепена за него и го отегчава до смърт.

– Колко невероятно безмилостни са хубавите жени към по-невзрачните!

– Като казваш „той беше доста увлечен по нея“ ми съобщаваш, че Стивън я е съблазнил. Е, това обикновено води до усложнения и той трябва сам да намери изход, както истинските мъже правят открай време. Но ще дойда. Обичам Мартингейл и оценявам добрата кухня. Освен това имам чувството, че уикендът ще бъде интересен. Къща, пълна с хора, които не се харесват един друг, е като заредена с взрив.

– О, не е чак толкова лошо!

– Не съвсем. Стивън не ме харесва. Дори не си прави труда да прикрие това. Ти не харесваш Катерин Бауърс, тя не харесва тебе и вероятно ще пренесе това чувство върху мене. Ти и Марта не харесвате Сали Джъп, а тя, горкото момиче, вероятно мрази всички вас. И онова патетично същество, мис Лидъл, ще бъде там, а майката ти не я харесва. Ще бъде истинска оргия от потиснати емоции.

– Не е нужно да идваш. Всъщност мисля, че е по-добре да не идваш.

– Дебора, но майка ти вече ме покани и аз приех. Написах ѝ миналата седмица – любезно ѝ благодарих и официално приех, а сега ще си отбележа в черното тефтерче, за да се знае, че е окончателно. – Той наклони русата си гладко сресана глава над тефтерчето. Беше извърнал лице от нея. Имаше много бледа кожа, от която пътят на косата му беше почти неразграничим. Дебора забеляза колко редки са веждите на безцветното му лице както и малките бръчици и гънки около очите. Помисли си, че е имал красиви ръце преди Гестапо да се заиграе с тях. Ноктите никога не пораснаха. Тя се опита да си представи как тези ръце опипват частите на оръжието, стиснали въжетата на парашута, свити в юмрук в знак на издръжливост или предизвикателство. Но от това нямаше полза. Изглеждаше, че няма нищо общо между онзи Филикс, който очевидно някога бе имал кауза, заради която си струва да страдаш, и повърхностния, изтънчен и язвителен Филикс Хърн от издателство „Хърн и Айлингуърт“ точно така, както нямаше нищо общо между момичето, което се беше омъжило за Едуард Риско, и жената, която тя беше днес. Изведнъж Дебора почувства отново познатата слабост от носталгия и съжаление. Изпаднала в това настроение, тя наблюдаваше Филикс как пише под съботния ден със своя претенциозен и дребен почерк, сякаш си уговаряше среща със смъртта.

След чая Дебора реши да посети Стивън, отчасти за да избегне тълпите по улиците, но главно защото рядко идваше в Лондон, без да се отбие в болницата „Сейнт Люк“. Тя покани Филикс, но той се извини с довода, че от миризмата на дезинфектанти му прилошава и я изпрати с такси с тържествени благодарности за компанията. Беше болезнено стриктен по тези въпроси. Дебора се бореше с неласкателното подозрение, че му е омръзнала нейната компания и се чувства облекчен от това да я види как си отива удобно настанена и с приятно очакване на срещата със Стивън. Разочарованието ѝ беше голямо, когато разбра, че той не е в болницата. Това беше необичайно. Коли, портиерът, обясни, че мистър Макси е получил телефонно обаждане и е излязъл да се срещне с някого, но е казал, че няма да се бави. Заместваше го мистър Донуел. Мистър Макси сигурно щеше да се появи скоро. Вече го нямаше цял час. Може би мисис Риско ще се качи горе в стаята на лекарите? Дебора остана няколко минути на приказки с Коли, когото харесваше, и след това с асансьора се качи на четвъртия етаж. Мистър Донуел, срамежлив стажант лекар с пъпки, измърмори нещо за поздрав и бързо се измъкна към отделението, като остави Дебора в компанията на четири изтъркани кресла, неподредена купчина медицински списания и нераздиганите остатъци от чая на стажантите. Изглежда, отново бяха яли сухи пасти и както обикновено някой беше използвал чинийката за пепелник. Дебора се захвана да разтребва чиниите, но давайки си сметка, че това е безсмислена дейност, тъй като не знаеше какво да прави с тях, взе едно списание и отиде на прозореца, където можеше, докато чака Стивън, да хвърля поглед върху по-интригуващите и разбираеми статии. От прозореца се виждаше главният вход на болницата, по-надолу по улицата. В далечината можа да различи искрящата извивка на реката и кулите на Уестминстър. Непрестанното бръмчене на колите беше заглушено като ненатрапчив фон на откъслечните шумове, които идваха от болницата – дрънченето на вратите на асансьора, звънът на телефоните, преминаването на бързи стъпки по коридора. Качваха една възрастна жена в линейка. От височината на четвъртия етаж фигурите на улицата изглеждаха странно скъсени. Вратата на линейката беше затворена без звук и линейката потегли безшумно. Изведнъж тя ги видя. Забеляза първо Стивън, разрошената червеникаво-златиста коса почти до самото му рамо не можеше да се сбърка. Спряха на ъгъла на сградата. Изглежда говореха. Черната глава се наведе към златистата. След малко видя как си стискат ръцете за довиждане. После Сали се обър-на и слънцето я огря. Тя тръгна бързо, без да погледне назад. Дебора не пропусна нищо. Сали беше облечена със сивия си костюм. Беше конфекция, купен от магазина, но ѝ стоеше добре и създаваше подчертан контраст с бляскавия водопад от коса, освободен от ограниченията на шапки и игли.