Александра Маринина - Чужда маска

— И къде са тези пари? — е неочакван интерес попита генералът. — Вие направо ме заинтригувахте, Анастасия. Удаде ли ви се да изясните нещо?

— Уви, Иван Алексеевич, Има само една версия и тя не е моя, а принадлежи на съпругата на покойника, Светлана Параскевич. Тя твърди, че Леонид бил невероятно мек и интелигентен човек, на никого не можел да откаже, на никого не можел да каже „не“. Всички го мамели, а той на всички вярвал, тъй като се стеснявал да покаже недоверие. Накратко, Светлана Параскевич ми разказа, че след успешния му първи роман и след като вторият почти мигновено бил разграбен от павилионите, при Леонид дошъл негов приятел от ученическите години и, почервенял от смущение, му признал, че се занимавал с издателска дейност, но бизнесът му не вървял — или нямал добри автори, или просто съдбата не го била дарила с късмет. И нямало ли старият му училищен приятел Льоха да бъде така добър и да напише за неговото издателство нещо новичко, за да поукрепне малко фирмата му и да се изправи на крака. С новата книжка на Льоня, издадена в голям тираж, издателството щяло да успее да позакърпи поне основните си дупки. Само че нямало да може да му заплати голям хонорар, тъй като било много затънало в тинята. Какво щяло да му струва една книжка — само една книжка — той толкова бързо ги пишел. Два месеца и готово. С една дума, успял да го кандърдиса. Параскевич написал за него поредния си бестселър, издателството започнало да прави добри пари, а изплатило на автора хонорар от шестстотин долара — по четиридесет долара за кола. Отново дотичали, думи на благодарност му наговорили, горещо го молили да напише още нещо, за да стъпи, значи, издателството здраво на краката си. Даже и хонорара му увеличили — предложили му цели осемстотин долара за книжката. Той отново се съгласил. И тъй тръгнало по-нататък. Тези кучи синове усетили, че е лесно да се трогне Параскевич, особено ако при него дойде не съвсем чужд човек — далечен познат, но все пак познат. И всички поред започнали да му опяват за бедственото си положение и за това, че написвайки за тях само една книжка, ще ги ощастливял и ще ги облагодетелствал. И той се хващал на въдицата им. Не знам дали действително е бил толкова супердоверчив, дали е знаел, че го лъжат, дали не е можел да отказва, но е продавал труда си за такива жалки грошове, че даже е неприлично да се каже колко са. При това всички издатели, които са посещавали Параскевич с молбите си, използвали един и същ трик. Останах с впечатлението, че са се наговорили, обменяли са опит и са си поделяли печалбите от продажбата на тиражите. Защото цялата тази история прилича на добре организирана кампания.

— Споменахте нещо за трик — напомни Заточни.

— Да, за трик. Значи така, когато в поредното издателство за пръв път излизала книжка на Леонид Параскевич, издателят с унил вид казвал, че тиражът „не е тръгнал“, че всяко издателство си има свой кръг от читатели, че хората, които четат, знаят и обичат Параскевич, си купували негови книги, издадени от други издателства, така че не обръщали внимание на продукцията на даденото конкретно издателство и не очаквали да срещнат тук романи на Параскевич. Много значи съжаляваме, но не ни се удаде да закърпим финансовите си дупки с помощта на един-единствен роман от известния писател. Ако той обаче би написал още нещичко…

— И той е пишел.

— Разбира се. Равносметката е двадесет и шест книги, а в джоба му — малко повече от двадесет хиляди долара.

— И вие търсите неговия убиец сред книгоиздателите?

— Ами да — потвърди Настя. — Къде другаде да го търся.

— А освен че е пишел романи, Параскевич занимавал ли се е и с нещо друго?

— Доколкото ми е известно, с нищо. Той е бил последен курс във факултета по журналистика, когато е написал и отпечатал първия си любовен роман. И след завършването на университета не потърсил работа нито в държавния, нито в частния сектор, а седнал зад бюрото и се заел с художествено творчество. Не е вземал участие в комерсиални операции, във вашата служба за него няма нищо.

— Ами ревност или нещо друго битово? Не искате ли да потърсите там?

— Искам, но не мога да смогна навсякъде. Знаете ли, Иван Алексеевич, според мен, този Параскевич е бил ужасно нещастен.

— Някакви проблеми е жена си?

— По-скоро с майка си. Майка му е една такава особа, която искрено смята, че всички обкръжаващи я са по-глупави от нея. Например за своята снаха Светлана тя се изказа по следния начин: аз, вика, не бях във възторг от избора на Льоня, но в края на краищата, не аз ще живея с нея, а той, затова винаги съм била приветлива със Светочка и с всички сили се стараех да я обикна като родна дъщеря. С моята снаха бяхме в прекрасни отношения, много скоро успях да преодолея неприязънта си към нея — та нали най-важното за мен е синът ми да бъде щастлив. А самата Светлана и много от приятелите на семейство Параскевич както по-младите, така и по-възрастните — твърдят в един глас, че Галина Ивановна толкова люто мразела снаха си, че дори не успявала да скрие това, макар че може би се е стараела. Омразата и се проявявала във всичко — във всяка дума, във всеки поглед, във всеки жест. Във всяка дреболия. А Галина Ивановна свято вярва, че е велика актриса и че никой не се досеща за истинските й чувства. Властна е, не понася чуждо мнение, ако то не съвпада с нейното собствено, взема решения за всичко и за всички, винаги знае кой как трябва да постъпи. В общи линии — истинска чума. У такива майки обикновено израстват много нещастни деца, защото тези деца още от пелените са приучени да се подчиняват безпрекословно, страхуват се да се опълчат и при това тихо ненавиждат майките си. Ненавистта им се натрупва с всеки изминал ден, с всяка изминала година, но страхът от майката не й позволява да избликне навън във вик или просто в рязка забележка, в неподчинение. Представяте ли си в какъв ад живеят тези нещастни деца? Те вече прехвърлят петдесетте, а техните майки продължават да ги тормозят, да ги гледат в ръцете и да им дават съвети какво трябва да ядат и какво не бива, критично да оглеждат дрехите им и да коментират стила им на обличане. Те си пъхат носа във всички семейни проблеми на своите деца, осъждат техните съпруги или съпрузи, дават препоръки за възпитанието на внуците, командват, разпореждат се, повишават глас, позволяват си грубости и нетактични постъпки.