Александра Маринина - Чужда маска

Заточни я чакаше, както обикновено, на перона на метростанция „Измайловская“ — среден на ръст, суховат, с яке, наметнато над анцуга, и без шапка.

— Направо ме побиват тръпки, като ви гледам — усмихна се Настя, приближавайки се към него. — Да бих могла и аз да се науча как да не мръзна. А къде е Максим?

— Горе е, тича по павилионите. Търси новогодишен подарък за гаджето си.

Синът на генерала завършваше училище и се гласеше да кандидатства в същия този Московски юридически институт, за бедите и проблемите на който толкова добре беше осведомен Заточни. Иван Алексеевич сериозно се беше заел с физическата подготовка на Максим, защото нормативите на приемните изпити бяха доста сурови.

Излязоха на улицата и бавно поеха към парка. Скоро ги застигна задъханият Максим.

— Здравейте, лельо Настя — подхвърли бегом той и се понесе напред.

— Странно ми е, когато ме нарича леля — рече Настя. — Изведнъж започвам да се чувствам като старица. Нека вашият син се обръща към мен по име, съгласен ли сте?

— Не, не съм. Вие сте човек, с когото аз дружа, и се подразбира, че стоите на едно ниво с мен. Между него и вас дистанцията трябва да бъде такава, каквото е между мен и него. Ясно ли е?

— Ясно — въздъхна тя. В угода на вашите педагогически принципи аз съм длъжна не само да се самоизтезавам с ранно ставане от сън, но и да се състаря с петнадесетина години. Между другото, Иван Алексеевич, искам да ви задам един въпрос, който навярно би трябвало да ви го задам доста по-отдавна. Вие само двамата с Максим ли живеете?

Генералът помълча, после я погледна в упор и кратко отвърна:

— Да.

На Настя й стана неудобно, че го разпитва, но това все някога трябваше да стане. С Иван Алексеевич Заточни се бе запознала преди около две години, през март, когато се занимаваше с убийството, извършено в Информационния център. Единият от заподозрените се бе оказал подполковник Платонов, който работеше в управлението на Заточни. Бяха се сприятелили учудващо бързо и тя дълго недоумяваше защо толкова й се харесва този невисок, оплешивяващ мъж. Харесваше й до такава степен, че това вече граничеше с влюбеност. Именно тогава, през пролетта, двамата бяха започнали два пъти месечно — в неделя — да се разхождат в Измайловския парк. Бродеха по алеите, разговаряха, замислено мълчаха, а Максим или бягаше напред-назад, или правеше упражнения на висилката. Понякога на Настя й се налагаше да телефонира на генерала вкъщи, но нито един път слушалката не беше вдигната от жена. Нещо повече — за толкова месеци познанство Заточни нито веднъж не бе отворил дума за майката на Максим, нито за своята съпруга, затова на Настя й оставаше само да се губи в догадки женен ли е Иван Алексеевич и ако е женен, то за кого — за майката на своя син или за някоя друга. Женен? Разведен? Вдовец? Ерген, осиновил чуждо дете? Досега никога не й бе идвало на ума да го запита за това. А, ако се съдеше по краткостта на отговора му, генералът не беше разположен да се обсъжда тази тема.

— Анастасия, включиха ви към делото на Параскевич, нали? — наруши неловкото мълчание Заточни.

— Веднага — кимна Настя. — Само че не разбирам защо. Според мен, в окръжното прекрасно биха се справили и без нас. Та той не е нито банкер, нито рекетьор. Организираната престъпност, която вие толкова не обичате, тук няма нищо общо.

— Разкажете ми по-подробно.

— Леонид Владимирович Параскевич, двадесет и осем годишен, бил убит, когато излизал от асансьора в собствения си дом. Застрелян е с пистолет със заглушител. Трупът е бил намерен от съпругата на Параскевич — Светлана. Тя го е чакала, но не се е тревожела особено, защото Параскевич бил на гости у приятел. Около един часа през нощта отишла до прозореца да спусне щорите и видяла на улицата колата на мъжа си. Тя била точно под лампата и се виждала прекрасно. Светлана забелязала, че автомобилът странно проблясва, и след секунда се сетила, че снежецът вече е успял да го посипе, което според нея означавало, че е престоял там доста, повече от пет минути. Тя изскочила от апартамента и видяла мъжа си да лежи до асансьора. Ето ви и цялата прелюдия. От гледна точка на криминалистиката ситуацията е доста комплицирана.

— Защо?

— Работата е там, че малко преди нещастието семейство Параскевич са се преместили в ново жилище. Апартаментът, разбира се, е разкошен, но още не е телефонизиран. Това първо. Второ: в тази сграда, както и в много други, асансьорната шахта и стълбището са разделени с врата. Нещо повече — на нивото на всеки етаж стълбището има изход на балкона. Трето: както вече казах, сградата тъкмо е започвала да се населява, обитателите й съвсем не се познават един друг и не могат да различават свой от чужд. И представете си, излиза Светлана Параскевич от своя апартамент, отваря вратата, разделяща отсека с апартаментите от коридора с асансьорите, и вижда лежащия си на пода съпруг, който не показва никакви признаци за живот. Как мислите, какво прави тя?