Александра Маринина - Чужда маска

„Разполагате ли с конкретни факти? — намеси се водещият. — Ако ни представите документи за такива факти, ние ще поканим експерти от средите на най-компетентните сътрудници на правозащитната система и ще ги помолим да ти прокоментират в нашето следващо предаване. Времето ни, за съжаление, изтича. Аз благодаря на участниците в дискусията и напомням, че спонсор на нашето предаване е…“

Настя изключи телевизора и отново потъна в размисли за аналитичната справка, която подготвяше за своя началник. Беше краят на годината и всички имаха отчетен период, а не само научните работници, като съпруга й Алексей Чистяков. Добре, че утре беше неделя. Ако не се случеше нещо екстремално, щеше да успее да завърши справката и в понеделник да я предаде на полковник Гордеев. Но това, така или иначе, нямаше да я спаси от мъмрене на оперативното съвещание — убийството на модния млад писател Леонид Параскевич й висеше като камък на шията и вече две седмици не се помръдваше от мястото си.

Тъй като в чашата й имаше още малко кафе, а не й се искаше никак да става от уютното кресло, Настя реши да позвъни на Заточни.

— Браво, Иван Алексеевич, вие сте станал телевизионна звезда — шеговито поздрави генерала.

— Вие май само това чакате — измърмори той. — Сега сигурно ще започнете да ме майтапите. Човек да не ви попадне на езичето.

— Ами че не попадайте. Честно, вие наистина изглеждахте много по-уверен от своя опонент. Той откъде се взе?

— Нямам представа. С него ме запознаха едва в студиото. Трябва да ви кажа, че не е чак толкова противен, колкото може да ви се стори на пръв поглед. Маниерите му са, чудовищни, но инак пипето му сече. Между другото, защо престанахте да се разхождате в парка? Почти два месеца не сме се срещали.

— Студено е, декември.

— Това не е причина. Трябва да се разхождате непременно, защото ще загубите работоспособността си. Утре в осем сутринта ще ви чакам на обичайното място.

— Иван Алексеевич, спи ми се, много е рано. Може би поне в десет, а?

— В осем — засмя се генералът. — Светът принадлежи на тези, които стават рано. Пък и традициите не бива да се нарушават.

— Добре — въздъхна тежко Настя, — няма да ги нарушаваме.

Санаториумът се намираше на двадесет километра от околовръстното шосе, пътуването до него беше удобно и Сергей Николаевич Берьозин навестяваше Ирина всекидневно, а понякога и по два пъти на ден.

Те бавно се разхождаха по заснежените алеи, кимайки от време на време на хората, които срещаха. Ирина беше тук от три седмици и бе завързала много познанства.

— В понеделник ще те откарам вкъщи — рече Берьозин. — Два дена ще прекараш у дома, а в сряда имаме мероприятие. Готова ли си?

— Страхувам се — тихо отвърна Ирина. — Ами, ако не стане както трябва?

— Настрой се психически. Ти си моя жена, напомняй си го непрекъснато, не губи увереност и тогава ще се получи.

— Ами, ако изведнъж изтърся някоя глупост? Аз нищо не разбирам от вашите работи…

— Ти не си и длъжна да разбираш. Политиката не е женска работа, тъй казвай на всички. Бъди мила, приветлива, усмихвай се, не влизай в дискусии и всичко ще бъде наред. Прекарала си три седмици в санаториум и е напълно естествено да не си в течение на последните събития. И най-главното не се притеснявай да казваш, че не си спомняш някои неща. Катастрофирала си, получила си мозъчно сътресение, след това е съвсем нормално да започнеш да имаш проблеми с паметта. Все пак, това са хора и ще те разберат. Ако усетиш, че нещо не е наред, ще започне да ти се вие свят и ще започнеш да ме търсиш. Не се бой, Ирочка, всичко ще бъде добре.

— Знаеш ли, много хора смятат, че жената на политика трябва да бъде негова съратница и да е наясно с всичките му работи. Ако аз се окажа кръгла глупачка, просто няма да ме разберат.

— А ние с теб смятаме, че съпругата трябва да осигури на мъжа си здрав тил, да му оказва морална подкрепа във всички начинания, да бъде домакиня и просто любима жена. Защото нито един мъж не е в състояние да се занимава със своите дела, ако зад гърба му не стои любима и любяща жена, в която той е сигурен. Запомни ли?

— Запомних — бледо се усмихна Ирина. — Ами, ако случайно започнат да ме разпитват за първата ти съпруга?

— А ти нищо не знаеш и това въобще не е твоя работа.

— Но нали се смята, че аз ви разведох. Ако започна да претендирам за здрав тил и любима жена, разговорът може да се обърне към нея. Тогава какво ще правя?

— Усмихвай се мило и отговаряй, че тази тема ти е неприятна. Какво би могло да бъде по-естествено от това? Ирочка, още един път ти повтарям — ако не се страхуваш, всичко ще мине отлично. Да вървим, ще те изпратя до сградата, сигурно си замръзнала.