Александра Маринина - Чужда маска

— Да, малко…

Ирина зиморничаво сви рамене.

— Тази шуба е толкова студена, не мога да свикна с нея. Кожухчето ми беше по-топло.

— Какво да се прави, свиквай. Жената на политика не бива да ходи в кожух, неприлично е.

— Вече ми го каза, не съм забравила.

Двамата мълчаливо стигнаха до осветения вход на сградата и влязоха във фоайето. Берьозин нежно целуна Ирина по бузата, почака, докато тя затвори вратата, и излезе навън. Въпреки успокоителните думи, които й беше наговорил, Сергей Николаевич нервничеше не по-малко от нея. А може би дори и повече. В живота му имаше две Ирини. Две Ирини. Едната се бе оказала същински ад, истинско проклятие. А каква щеше да се окаже другата? Спасителен пояс или капан, в който той сам се натикваше?

Крачейки бавно и с усилие, Галина Ивановна Параскевич се връщаше вкъщи от магазина. Чантите с продукти бяха ужасно тежки и тя не можеше да си обясни защо бе накупила толкова много неща. Навярно по навик. Двадесет и седем години семейството й тържествено посрещаше Нова година, непременно с елха и подаръци под нея. Канеха приятели и близки роднини. Когато Льонечка порасна, на Нова година започнаха да идват приятелите му, след това и момичета. А когато се ожени, родителите на Светочка и приятелките й — също. В дома на семейство Параскевич обичаха този празник, подготвяха се за него отдалеч и го отбелязваха шумно и весело.

А Льонечка вече го нямаше… Изминаха две седмици от погребението му. И защо мъкнеше вкъщи всичките тези продукти? Какъв празник ще е това сега? Мъка, само безизходна и безкрайна мъка…

През декември се стъмняваше рано — още бе седем часът, а сякаш вече беше настъпила нощта.

Галина Ивановна свърна по алеята между жилищните сгради. Там лампите не бяха запалени, но така пътят й беше по-къс.

— Мамо… — прозвуча тих и някак си неземен глас.

Галина Ивановна замря, ръцете й от само себе си се разтвориха и чантите паднаха на снега.

— Льонечка — прошепна тя. — Льонечка, синчето ми.

— Мамо…

Стори й се, че гласът се отдалечаваше нанякъде, ставаше все по-тих и по-тих, но той не би могъл да принадлежи на никой друг. Само на Леонид.

— Мамо, сега доволна ли си? Сега всичко е така, както ти го искаше.

— Льоня! — изкрещя Галина Ивановна и тутакси се опомни.

Какъв ти Льоня? Льоня е в гробищата. А невинно погубената му душа не може да намери покой й затова й се причува гласът му. За кой, ли път вече й се причуваше. Льоня никога нямаше да й прости, че още от първия ден бе изпитала неприязън към Светлана. Макар да си даваше вид, че се отнася добре към снаха си, току изведнъж се промъкваше недоволството. А Льонечка беше чувствителен и разбираше настроението на майка си от половин въздишка.

Понякога не се сдържаше и й казваше: „Ти би ли била щастлива, ако Светка не се появява в дома ти? И защо ти е толкова неприятна, защо не я обичаш? Имай си го на ума, че докато е моя съпруга, тя ще идва тук заедно с мен!“

Разбира се, той беше прав — и дума не можеше да става. Галина Ивановна не само че не обичаше Светлана — тя просто не можеше да я гледа. И работа не беше в Светлана като такава, а в това, че беше жена на сина й, че сега тя бе неговата стопанка, че го виждаше по-често и прекарваше повече време с него от майката. И синът мисли за нея повече, отколкото за майка си. И скучае без нея по-силно, отколкото без майка си. Какво излизаше — майка му го е отглеждала, обличала, учила, лекувала и всичко е било само за това — този силен, красив, образован младеж да се падне вече готовичък на някаква си там… И край — майката настрани. Галина Ивановна с всички сили се стараеше да открие в снаха си явни и тайни недостатъци, за да оправдае своята омраза към нея, и не можеше да разбере, че дори тя да бе жив ангел, нищо не би се изменило. Все едно би я мразила и би се тормозила вътрешно. Както се казваше в една стара шега: „Която и да си си избрал, тя вече не ми харесва“.

И ето сега, след смъртта на Льонечка, гласът му се причува на Галина Ивановна. Упрекваше я синът й, не можеше да й прости. Разбира се, Светлана вече един вид не беше член на тяхното семейство, живееше отделно, нямаше да идва в дома им.

„Така да бъде. По-добре да не ми се мярка пред очите.“ Галина Ивановна вдигна търкулналите се в снега чанти и потътри крака към къщи.

За да не замръзне, Настя си облече три пуловера — един по-тънък, тип поло, вторият — по-плътен, а третият — съвсем свободен, с дебела плетка и дълъг до коленете. След като загърна шията си с пухкав шал, тя нахлузи подплатената си шуба и си каза, че сега вече е в състояние да издържи ритуалната разходка с Иван Алексеевич.