Александра Маринина - Чужда маска

„Боже мой, как прилича на онази! Привидение…“

— Така добре ли е? — много сериозна попита Ирина и Берьозин с облекчение разбра, че тя не му се е обидила.

— Отлично. Само че малко смекчи нещата. Поотпусни си главата, че тъй видът ти е много недостъпен. Нали решихме, че ти си моят тил — мила, грижлива, любяща. Между другото, имаш ли и друга такава дреха, дълга чак до пода?

— Имам — учудено отвърна тя. — Две вечерни рокли за ресторант.

— Не стават. А нещо по-простичко?

— Само това, което е на мен сега. Защо питаш?

— Изключително сполучлива находка! — оживи се Сергей Николаевич. — Ако жената се облича вкъщи с дълга рокля, това напомня за деветнадесети век, когато все още е съществувало понятието „пазителка на домашното огнище“… Трябва да го направим твой стил. Да-да, именно така. Винаги й навсякъде дълги рокли, във всяка обстановка — вкъщи, на приеми, в театъра — навсякъде. И непременно прическа с дълга коса, като сега. Благородно и просто. А главното — много ти отива. Трябва незабавно да се заемем с твоя гардероб.

Той грабна телефонната слушалка и започна да избира някакъв номер.

— Ало! Татяна Николаевна? Обажда се Берьозин. Колата тръгна ли да ме вземе? Много добре. Татяна Николаевна, на моята съпруга срочно й трябва шивачка. Да, да. Не, за утре, за нашето мероприятие. Не, тя още не се чувства много добре, не ми се ще да я карам до центъра, сега има такива задръствания по улиците… Да, нека да дойде вкъщи. Да, разбира се, образци от платове също са нужни.

Берьозин затвори апарата и весело рече:

— Ето, това е. След два часа ще дойде шивачка. Татяна ще уреди всичко. Ще й поръчаш няколко тоалета за публични появи и за вкъщи. За вкъщи дори е по-важно. И си обмисли тоалета за утрешното мероприятие, той ще бъде ушит най-напред. За всичко останало се договори с шивачката и си избери платове — ще бъде готово за една седмица.

— Серьожа… — промълви смутено Ирина. — Страхувам се. Нима трябва да оставам насаме с нея? Без теб?

— Разбира се. След десет минути тръгвам и ще се върна чак вечерта.

— Но как така… Какво ще й говоря? Та аз не знам…

— Ира, вземи се най-сетне в ръце — твърдо произнесе Берьозин. — Не бива да се страхуваш до безкрайност. Аз не мога да те водя за ръка цял живот. Свиквай да действаш самостоятелно. Първия път сторих грешка, като се ожених за мома от богато семейство, защото момата се оказа курва. Сега взех теб за своя съпруга…

Той направи изразителна пауза, наблюдавайки с удоволствие как по нежното лице на Ирина се разлива руменина.

— … и много се надявам, че ти ще успееш да заприличаш на момиче от добро семейство.

Тя рязко стана и се обърна към прозореца, без да отвърне нищо на тирадата му. Сергей Николаевич допи кафето си, бързо се облече и се приготви да тръгва. Когато излезе в антрето, се обърна и видя, че Ирина продължаваше да стои до кухненския прозорец, без да шавне. Стана му чоглаво и не му се искаше да напусне апартамента си, оставяйки в него една обидена жена.

— Ира, пожелай ми успех. Ще имам труден ден.

Тя бавно се обърна. Цветовете на срама и негодуването вече се бяха отмили от лицето й и то отново беше бледорозово и много нежно.

— Желая ти, скъпи, да не забравяш при какви обстоятелства се запознахме. Не е изключено аз да съм спечелила от тези обстоятелства, макар че засега още нищо не е ясно. Но идеята беше твоя и кръвта е по твоите ръце, а не по моите. Току-що ми напомни, че до запознанството ми с теб бях проститутка. Сега аз ти напомням кой си.

— Ира, недей… започна Берьозин, но тя го прекъсна.

— Давам ти дума, че ще се науча да бъда достойна съпруга на политик. Но аз никога няма да бъда съпруга на убиец.

Ирина прекоси кухнята, мина покрай Сергей Николаевич и се скри в малката стая, захлопвайки ожесточено вратата.

Административният корпус на трудовоизправителната колония се различаваше от всички останали здания и съоръжения само по това, че се намираше „на свобода“, а не зад ограда и бодлива тел. Вътре цареше същата всепроникваща миризма на просмукани от пот ботуши и немити тела, стените бяха боядисани с унила блажна боя и въобще цялата атмосфера предизвикваше асоциации не за служебни помещения, а именно за затвор.

Наталия търпеливо, седеше в коридора в компанията на такива като нея, дошли на свиждане или донесли колети. Пощата в днешно време работеше толкова лошо, че колетът или въобще нямаше да пристигне, или щяха да го разграбят по пътя. Ако не пристигнеше, беше добре, защото можеше да бъде изпратен друг, но ако кашонът дойдеше почти празен, тогава се считаше, че осъденият е получил колета и скоро не му се полагаше друг. За по-голяма надеждност много хора бяха започнали да носят колетите лично или да ги изпращат по някой познат или близък.