Александра Маринина - Чужда маска

— Точно такава ли е майката на Параскевич?

— Да, точно такава — кимна Настя. — Дори и по-лоша. А жена му е мила. Много ми хареса. Според мен, тя истински го е обичала.

Светлана Параскевич се извъртя на хълбок и започна внимателно да се измъква изпод топлото пухкаво одеяло. Стараеше се да не събуди лежащия до нея мъж, но той отвори очи, с бързо движение обхвана раменете й, привлече я към себе си и силно я прегърна.

— Къде отиваш?

— Ще сложа чайника на котлона.

— И няма да ме целунеш? Как можеш да оставиш любимия мъж сам в стаята и да излезеш, без да си го целунала?

Светлана нежно го целуна по устните, очите и бузите.

— Обожавам те — прошепна му. — Ти си невероятен. Няма по-добър от теб.

— А твоят покоен съпруг?

Тя звънко се разсмя.

— Само моят покоен съпруг може да се сравнява с теб — отвърна, галейки гърдите и раменете на мъжа. — Но ти си по-добрият. Ти си по-свободен, а значи и по-силен. Ти си независим. За разлика от него ти можеш да си позволиш да бъдеш горд. Защото нямаш такава майка като моята свекърва.

— Но аз нямам и таланта на твоя съпруг. Кой съм аз в сравнение с него? Един жалък учител по руски език и литература, печелещ грошове.

— Това не е важно — тихо рече Светлана и го прегърна. — Ти си мъжът, когото аз обичам. А на теб талант не ти е нужен. Достатъчно е, че го имам аз.

Из апартамента се разливаше аромат на силно, току-що смляно и сварено кафе. Сергей Николаевич Берьозин сладко се протегна под завивката и привично протегна ръка към другата половина на огромния съпружески креват. Протегна я и веднага я отдръпна. През всичките дни, докато Ирина беше в санаториума, той знаеше, че нея я няма, и дори насън не забравяше това. Но снощи я бе докарал тук и подсъзнанието му подаде сигнал: щом жена ти е вкъщи, тя трябва да бъде в съпружеската постеля.

Но нея я нямаше. Нямаше я и не би могло да я има. Ирина ще спи в малката стая на дивана. Тя сама бе направила този избор, макар Берьозин да й бе предлагал спалнята.

Сергей Николаевич пъргаво скочи от леглото, направи няколко маха с ръце, за да раздвижи кръвта си, нахлузи джинсите си и се отправи към банята.

След десет минути, избръснат и ухаещ на хубав афтършейв, той се появи в кухнята. Ирина седеше грозно сгърбена на един стол, беше разрошена, в небрежно завързан халат и с подпетени чехли. Берьозин недоволно се намръщи, не успявайки да скрие разочарованието си.

— Добро утро — поздрави я сдържано.

— Здравей — вяло му отвърна Ирина.

— Зле ли се чувстваш? — вежливо се поинтересува той.

— Нормално.

Ирина присви рамене и отпи глътка кафе. Берьозин забеляза, че чашата й не беше от сервиза, подреден в остъкления кухненски шкаф, а от онези разноцветни, нееднакви, олющени и със счупени дръжки чаши, които се използваха за отмерване на продукти като захар, брашно, грис или вода.

Онази Ирина никога не би пила кафе с такива чаши.

— Тогава защо видът ти е такъв?

— Защо? Какво ти пречи видът ми? Аз съм си вкъщи, а не на прием в посолство.

— Ира, ти не бива да забравяш, че си моя жена. Моля те, дръж се подобаващо.

— Но нали тук няма никой — искрено се учуди тя и Берьозин осъзна, че Ирина наистина недоумява какво иска от нея.

— Разбери — рече й меко, наливайки си кафе в красива чаша от фин порцелан, — ти не бива да се отпускаш дори и вкъщи. Трябва непрекъснато да се държиш така, като че ли те наблюдават десетки очи. Само по този начин можеш да придобиеш увереност и да станеш истинска съпруга на политик. Ако делиш поведението си на две категории — „за вкъщи“ и „за хората“ — непременно ще допуснеш груба грешка, при това публично. И първото, което трябва да направиш, е да не ходиш занемарена из къщи и да не пиеш кафе от пукнати чаши, дори и когато си съвсем сама.

Ирина мълчаливо излезе от кухнята и Берьозин с досада си помисли, че тя се бе оказала по-обидчива, отколкото беше предполагал. Доста мъки щеше да види с нея.

Ирина се върна след няколко минути с дълга до пода плетена пола — тясна и права — и в блуза от трико с дълги ръкави, завързана на възел над корема и откриваща късче ослепителна кожа. Косата й беше вдигната и стегната на тила, а на устните й имаше тънък слой червило. Сега тя — стройна и изящна — приличаше на натегната струна, готова при умело докосване да откликне с мелодичен звън.

Без да отрони нито дума, Ирина изля в мивката остатъка кафе от чашата си с нащърбени ръбове, извади чаша от сервиза, напълни я от кафеварката и седна срещу Берьозин, кръстосвайки крака. Той неволно започна да се любува на изправения й гръб, на дългата шия и на гордо вирнатата й брадичка.