Александра Маринина - Чужда маска

Наталия беше дошла на свиждане — първото, откакто Евгений се бе оказал в колонията. Толкова отдавна не го бе виждала, че се боеше дори да си представи какъв е станал мъжът й. От разкази на познати, от книгите и филмите тя си бе изградила някаква представа за живота в колонията и очакваше да види Евгений оклюмал, сломен, с преждевременни бръчки, с почернели зъби и тресящи се ръце.

Най-сетне дойде и нейният ред да влезе в кабинета. Тя хвърли поглед на унилата опашка от чакащи жени. Кой знае защо, тук нямаше мъже — очевидно на свиждане идваха само майките и съпругите, а бащите и синовете предпочитаха други развлечения. Скришом се прекръсти и натисна бравата на дървената врата.

— Идвам при осъдения Евгений Михайлович Досюков, член сто и три, осемгодишна присъда.

— Съпруга? — без да откъсва очи от някакви книжа попита намръщен капитан в зелена униформа на офицер от вътрешната служба. — Документите, моля.

— Ето…

Наталия припряно му подаде паспорта си — съвсем новичък, получен само преди два месеца, когато си сменяше фамилията.

Капитанът акуратно го прелисти от първата до последната страница, след това вдигна глава и с любопитство се втренчи в нея.

— Тук е отбелязано сключване на брак. Вие сте се оженили преди половин година?

— Точно така.

— Досюков по това време е бил подследствен? — уточни капитанът.

— Да.

— И значи вие доброволно сте се съгласила да станете съпруга на убиец? Интересно защо. Одобрявала сте постъпката му?

— Не, не е така — бързо заговори Наталия. — Аз съм нормален човек, как бих могла да одобрявам убийство? Но исках той, излежавайки присъдата си, да знае, че го чакам, че ми е нужен, че е длъжен да се справи с всичко това… Той си няма никого да му идва на свиждане, да му изпраща продукти. Майка му е много стара, почти сляпа и практически не излиза от къщи. Баща няма, умрял е отдавна. Бил е единствено дете в семейството — нито братя, нито сестри. И, ако не бяхме се венчали, нямаше да ме пускат на свиждане. Може и да е убиец, но нали трябва да си има някого, на когото да вярва и на когото да се надява…

— Вие казахте току-що едно интересно нещо — отбеляза капитанът. — Казахте: „може и да е убиец“. Вярвате ли, че той е извършил убийство?

— Аз не разбирам… — с усилие помръдвайки пресъхналите си устни, прошепна Наталия.

— Искам да кажа, че вашият мъж не се е признал за убиец нито по време на следствието, нито пред съда. Той и досега не се признава за виновен. Затова и ви запитах — какво смятате? Сигурна ли сте, че не е виновен?

— Аз… — обърка се тя, — аз не знам… Честна дума, не знам. Женя не е такъв човек, който би убил някого… Но все пак, чуждата душа е неразгадаема… За никого не можеш да гарантираш, дори и за самия себе си. Не, аз не зная. Но знам какъв е моят дълг. Ако държавата е счела за необходимо да му наложи наказание за нещо, то моят дълг е да му помогна да преживее това с достойнство. За да не изгуби човешкия си облик, за да осъзнае грешката си, да осъзнае своя грях — ако наистина го е извършил — да се покае и да се поправи.

— Вярваща ли сте?

— Ами… как да ви кажа…

Наталия се усмихна за пръв път, откакто бе влязла в този кабинет.

— Когато арестуваха Женя, започнах да ходя на църква просто защото много исках да му помогна по някакъв начин, но не знаех как. Запознах се със свещеника и той ми обясни, че щом толкова години съм живяла близо до Женя и не съм успяла да го възпра от греха, то мой дълг е сега да му помогна да се пречисти, да се обнови и да се поправи.

Капитанът отвори огнеупорния шкаф, в който бяха подредени картотечните сандъчета, извади едно от тях, дълго прехвърля картоните, накрая извади един и внимателно го проучи.

— Имате краткосрочно свиждане, три часа.

— Толкова малко?! — отчаяно плесна с ръце Наталия. — А на мен ми казаха…

— Казали са ви за дългосрочното — сухо я прекъсна той, — три денонощия. Но още не му е дошло времето.

— А кога?

— След три месеца, не по-рано, и то в зависимост от това как ще се държи мъжът ви. Ако наруши режима, ще бъде наказан с лишаване от колет или свиждане.

— Че той нарушава ли го? — плахо попита Наталия.

— Засега не, но все някога всичко се случва за първи път — изрече философски капитанът.

Той вдигна слушалката от телефонния апарат без шайба.

— Седми отряд, Евгений Михайлович Досюков, сто и трети, осем години. На краткосрочно.

След като изслуша отговора, отново се обърна към Наталия и с уморен глас й обясни къде трябва да отиде, какво да рече и каква хартийка да показва.