Александра Маринина - Чужда маска

Тъкмо си бе дояла коктейла от скариди и посягаше към чашата, за да допие изстиващото кафе номер едно, когато забеляза на бялата колосана покривка някакво тъмно петно. В първия момент не разбра какво е това, но в следваща секунда съобрази, че не е нищо друго, освен ръка на чернокож човек.

Вдигна очи от чинията си и пленително се усмихна.

— Да не би да съм заела вашата маса? Моля да ме извините, но навън е толкова мрачно, премръзнах много, а тук има огън… Ако много настоявате, ще се преместя.

Наталия знаеше, че той няма да настоява. Пък и никой не би настоявал. На този свят още не се бе родил мъжът, който би се решил да я изгони от масата си.

— The table was not reserved, it was the case of habit — отвърна мъжът и изведнъж без усилие премина на руски: — Ще позволите ли все пак да седна там, където съм свикнал? Или предпочитате да обядвате сама?

— Ще се радвам, ако споделите самотата ми.

Направи й впечатление, че говореше свободно и правилно, но имаше силен, мек акцент. Тя знаеше долу-горе английски и разбра единствената казана не на руски фраза: „Масата не беше резервирана, но просто съм привикнал с нея“.

— Всеки ден ли обядвате тук? — попита го.

— Да, почти всеки — отвърна чернокожият. — А вие за пръв път ли идвате тук?

— И се надявам да не е последен. Довечера отпътувам за вкъщи, дойдох по работа само за един ден. А вие? Тук ли работите?

— Да, аз съм журналист. Нашият вестник изпрати в Русия голяма група журналисти да отразяват хода и резултатите от изборите. В моята страна проявяват интерес към вашите избори.

— Отдавна ли сте тук?

— Почти от месец.

— Омръзна ли ви вече? — усмихна се Наталия. — Сигурно ви се иска да се върнете вкъщи?

— Разбира се. Вече ми омръзна да чакам, след две седмици ще си бъда у дома.

— Имате жена? И деца?

— Да, пет.

— Пет! — ахна Наталия. — Бива си ви!

— Какво общо имам аз с цялата тази работа? — засмя се журналистът. — Ражда ги жена ми, заслугата е нейна.

— Защо не си поръчвате нищо?

— Тук вече познават вкуса ми. Аз винаги ям едно и също и вече не ме питат. Ако не съм поръчал нещо специално и не съм казал нищо, значи трябва да ми се сервира обичайното меню. Казвам се Джералд. А вие?

— Наталия. Натали — така е по-просто.

Той й протегна десница и докосването до кадифената му длан я опари. Почти цяла година не се бе любила с мъж — от деня, в който бяха арестували Женя. Тази година бе била толкова пълна с тревоги, грижи и неприятности, че просто не й бе останало време да си спомни за секса. А сега изведнъж си бе спомнила. При това толкова ненавреме. Под корема й се разля някаква тежест и се появи глождеща болка.

— С какво се занимавате, Натали? Имате си свой бизнес?

— Какво говорите — пресилено се засмя Наталия, надявайки се отчаяно, че очите й не са започнали да блестят похотливо. — Аз не съм приспособена да се занимавам със самостоятелен бизнес. Живея с парите на своя съпруг.

— Деца имате ли?

— Не, но се надявам да имам.

Донесоха й кафе с десерт „Мирабела“, а на Джералд сервираха огромен бифтек.

— Друг път идвала ли сте в този град? — попита той.

— Не, идвам за пръв път.

— Имате тук приятели или по работа?

— По-скоро по работа — усмихна се Наталия.

— Някой ще се погрижи ли за вас? Имам предвид да ви покаже града, историческите паметници, музеите. Тук има много красиви места и музеите са прекрасни, повярвайте ми, за месец изучих наизуст целия град.

— Не, няма кой да се занимава с мен, но на мен неми е и нужно. Имам работа, която още не съм свършила, но непременно ще я свърша и късно през нощта ще отпътувам обратно за Москва. Така че не разполагам с време за развлечения. Пък и честно казано, не ми се иска. Нямам настроение.

— Проблеми ли имате, Натали?

„О, Господи! — стресна се Наталия. — Все пак, не успях да се сдържа, поддадох се на емоции. Какво има да се самозалъгвам, настроението ми се развали не от това, че съпругът ми е в затвора, а от това, че желая този мъж до припадък, до треска, до истерия. По дяволите, той толкова ми харесва!“

— Нямам никакви проблеми, Джералд. На мен по принцип изключително много ми върви. Просто този град ми изглежда неуютен, неподреден, студен. Не ми харесва тук и ми се ще да си тръгна от него колкото се може по-бързо…

Тя замълча и започна да рови с лъжичката в желеобразния десерт — розов, със сини и зелени цветенца от крем. Когато отново вдигна очи, по изражението на журналиста си личеше, че той бе разбрал всичко. Върху устните му играеше усмивка — и мека, и подканваща, като същевременно беше и иронична. На бялата руска жена ужасно й се искаше черен мъж. Обикновен сексуален глад, плюс тяга към екзотика. Защо пък не, в края на краищата. Още повече че нощес щеше да си отиде — и никакви проблеми…