Александра Маринина - Чужда маска

Четири години Наталия Новикова бе обичала у Евгений Досюков две неща: властността и парите му. И от едното, и от другото той имаше по толкова много, че й бе било просто невъзможно да разгледа останалото.

Евгений беше доста посредствен любовник, не беше особено красив, имаше груб, понякога непоносим характер. Може би бе имал и някакви достойнства, но Наталия не бе ги забелязала, защото зрителният й ъгъл бе обхващал само властта и богатството му.

А сега, друсайки се в студената и мръсна електричка и спомняйки си краткото тричасово свиждане с мъжа си, за пръв път почувства нещо като уважение към него — към неговата несломимост, към волята и мъжеството му. Та нали не кой да е, а именно тя съвършено точно знаеше отговора на въпроса за неговата вина.

И този момент Наталия изведнъж осъзна, че няма да отиде при никакъв чернокож журналист.

В градската прокуратура с убийството на писателя Леонид Параскевич се занимаваше Константин Михайлович Олшански и поради това обстоятелство Настя трябваше да се примири с участта си, че й се налагаше да си има работа с делото на автора на любовни романи. А не й се искаше по една-единствена причина — Галина Ивановна Параскевич. Понякога се случваше между двама души да възникне остра нетърпимост, но от това положение можеше да бъде намерен изход, понеже щом нетърпимостта е взаимна, те се стараят да ограничат максимално контактите си, да ги направят колкото се може по-редки и краткотрайни. Само че тук случаят беше принципно различен. На Галина Ивановна много й харесваше майорът от милицията Анастасия Каменская. Впрочем на нея й харесваха всички хора, на които тя можеше да чете нотации и да им обяснява какво е лошо и какво не, и които безропотно я понасят. По силата на своята вродена интелигентност и на доброто си възпитание Настя си даваше вид, че внимателно слуша Галина Ивановна, а тя при пълна липса на критичен поглед спрямо самата себе си приемаше това за чиста монета.

„Боже мой, колко е приятно, че в нашата милиция са останали хора, които разбират как трябва…“ „Ако днешната младеж приличаше на вас, ние не бихме познавали множество беди и проблеми…“ „Точно такава жена като вас мечтаех да бъде съпругата на моя син…“

Настя впиваше нокти в дланта си, хапеше устни И търпеше. Търпеше, защото веднага бе разбрала, че никой не познава по-добре Леонид Параскевич от родната му майка. Такива майки като Галина Ивановна отравяха живота на собствените си деца и техните семейства, но затова пък, когато с тях се случеше някакво нещастие, те се превръщаха в незаменими информационни източници за следствието, защото цял живот са си пъхали носовете в работите на децата си, познават лично всичките им приятели, постоянно подслушват телефонните им разговори и не само ги подслушват, а ги и коментират, без ни най-малко да се смущават от собственото си поведение. Мнението им можеше да бъде пренебрегнато, но затова пък фактологията, която даваха, беше богата. Ако, разбира се, на оперативните работници и на следователите им достигнеше търпение да разговарят с тях.

Настя имаше достатъчно търпение, докато следователят Олшански, според собственото му признание, бързо свършвал запасите си. Затова той вече няколко пъти я бе молил да отиде при него в градската прокуратура и да присъства на разпитите на Галина Ивановна.

Константин Михайлович се беше прегърбил на бюрото си и бързо пишеше нещо на машината. Около него се извисяваха огромни купчини от книжа, които той подреждаше един път годишно, преди да излезе в отпуск. Настя забеляза, че върху носа му се кипреха нови очила, които го правеха да изглежда значително по-добре, отколкото в старите, с обикновени износени рамки. Но костюмът му си беше все така омачкан, въпреки всичките старания на жена му, Нина, да го изпраща сутрин от къщи в долу-горе приличен външен вид. В момента, в който той прекрачваше прага на апартамента си, видът му наистина беше приличен, но когато Константин Михайлович отваряше вратата на своя служебен кабинет, от този приличен вид бе останал само смътен спомен.

— Здравей, красавице — весело ревна следователят. — Сега ще дойде онази досадница и ще започнем да работим над версията за убийство от ревност. Така че готви се. Като се има предвид патологичната неприязън на Галина Ивановна към нейната снаха, ще ни се наложи да изслушаме не само истината, но така също лъжи и коментари към тях. Впрочем, докато още не съм забравил, Нина ти изпраща някакви таблетки. Ето, дръж.