Александра Маринина - Чужда маска

— Вярно е, Ната, вярно е, но ти не се бой за мен. Най-важното нещо в живата са парите. Който ги има, той е тартор. Аз имам много пари и не само в Москва, а из цяла Русия и дори в чужбина. За никого не е тайна, че парите ми са законни и не подлежат на конфискация. Така че няма кой да ме тормози. Отбиваш ли се при родителите ми?

— Разбира се, Женечка, посещавам ги всяка седмица и им звъня през ден. Не се безпокой за тях, всичко им е наред, само дето много се тревожат за теб.

— Кажи ми, в Москва всички ли повярваха, че именно аз съм убил Борис? Нима не се усъмни нито една жива душа?

— Не, Женечка, никой, освен мен, не вярва, че ти не си го направил. Ами че помисли си само — всички са те видели и даже преди смъртта си Борис е казал, че ти си стрелял в него. И върху твоите дрехи са открили следи от барут, а върху пистолета — микрочастици от вълнените ти ръкавици, с които обикновено работиш в гаража. Следователят ми показа всички документи. Как няма да повярваш на такива неща? И бих повярвала, ако не те обичах толкова силно. Разбери, Женя, аз не вярвам в твоята виновност не поради това, че уликите са слаби, а само защото не искам да повярвам. А в действителност уликите са…

— Разбрах — прекъсна я съпругът й. — Значи ти също си сигурна, че аз съм убил Борис. И ти като всички останали, ме смяташ за убиец. Готова си да се отвърнеш от мен. Е, какво, давай, няма да те задържам, устройвай си живота, както смяташ за добре. Само че преди това ми обясни защо в такъв случай се омъжи за мен?

— Но аз те обичам, нима не го разбираш? На мен ми е безразлично дали си убиец или не, дали си виновен или не си. Нека си виновен десет пъти повече, нека си убил сто души — все ми е едно — за мен ти си най-добрият. Искаш ли да ти кажа истината? Да, аз не вярвам, че ти не си убил Борис. Знам, че си го направил ти. Но това ми е безразлично, разбираш ли? Безразлично ми е. Аз те обичам и желая да бъда твоя съпруга, независимо дали си убиец или не. И от това, че лежиш в затвора, ти за мен не си станал по-лош. Ще продължавам да те обичам и ще те чакам толкова, колкото е необходимо.

Наталия прегърна съпруга си и притисна лице към раменете му. От черната му ватенка се разнасяше неприятна миризма, но тя не й обърна внимание. В този момент най-важно за нея бе да накара Евгений да й повярва.

Той я оттласна и отстъпи крачка назад.

— Значи и ти не вярваш — произнесе замислено. — Много жалко. Излиза, че ще ми се наложи сам да се сражавам за свободата си. Ти не си ми помощница. Е, какво, тогава ще бъда единак.

Наталия не издържа, на напрежението и се разрида.

— Женечка, аз ще направя всичко, ще наема най-добрите адвокати, ще им платя, те ще те измъкнат оттук…

— Не е необходимо, не желая да се занимаваш с моето освобождаване, щом като си убедена, че съм престъпник. Или ми вярваш и ми помагаш, или ще действам сам.

— Но, Женя…

— Край, Натка, времето ни свърши, хайде да се сбогуваме.

Влезе мрачен конвоен и отведе Евгений.

Наталия изтри сълзите си, изми лицето си на мивката, избърса се с носната си кърпичка, облече си якето и се отправи към перона. Щеше да пристигне в града към единадесет, може би и по-рано, а влакът за Москва тръгваше в един и четиридесет и пет. Може би щеше да успее…

Стоейки на студения вятър и примижавайки, за да предпази очите си от острите и бодливи снежинки, подгонени от виелицата, тя отново и отново извикваше в паметта си лицето на своя съпруг. Дявол да го вземе, колко приятно бе да мисли за Евгений Досюков като за свой мъж! Четири години бе живяла с него, беше заспивала и се бе събуждала до него, беше му приготвяла обяди, беше прала ризите му, беше го очаквала през вечерите, когато отиваше на приеми и банкети без нея. И четири години бе мечтала един прекрасен ден да й направи предложение. А той все не го правеше и не го правеше… И трябваше да му се случи такова огромно, нещастие, че Евгений Досюков — милионерът, президентът на акционерното дружество „Мегатон“ — да се ожени за Наталия Новикова.

А сега се оказваше, че тя въобще не го познава. Четири години бе споделяла леглото му, а така и не бе забелязала тази невероятна сила в него, която винаги бе приемала за късмет. Бе била уверена, че суровата присъда ще го сломи, а месеците, прекарани отначало в следствения изолатор, а после в колонията, много бързо ще го превърнат в нравствен инвалид, морален изрод — болен, слаб, изгубил способността си да се съпротивлява, погубил с дрога своето здраве и интелекта си. Но всичко се бе оказало съвсем не така. Въпреки огромната беда, която го бе сполетяла, той не беше увесил нос и се готвеше да се бори за своята свобода. И най-ужасното бе, че изискваше от съпругата си да вярва в неговата невинност.